Ан Леки - Милостта на Калр

Рогд застина за цяла секунда, а после прошепна, гласът ѝ трепереше:

— Недей...

— Имам ли избор? — попита Фосиф, въплъщение на наранена гордост и искрено съжаление.

Рогд се обърна. Направи три дълги крачки към чаения сервиз на поставката. Взе кутията, вдигна я над главата си с две ръце и я хвърли на пода. Порцеланът се пръсна, парченца в синьо и зелено се разпиляха по дъските. Калр Пет, застанала до вратата, издаде скимтящ звук, доловим само за нея и мен.

Възцари се мълчание. Пълно и всеобщо. След няколко секунди на прага се появи слуга, несъмнено привлечена от трясъка на счупения сервиз.

— Помети парчетата — каза ѝ Фосиф. Гласът ѝ беше спокоен. — И ги изхвърли.

— Ще ги изхвърлите? — попитах аз, отчасти защото бях изненадана, отчасти за да прикрия поредното тихо стенание на Калр Пет.

Фосиф вдигна рамене.

— Вече не струва нищо.

Магистратата се обърна към Куетер, която през цялото време бе стояла неподвижно и мълчаливо.

— Това ли искахте, Куетер? Цялата тази болка, разрушаването на едно семейство? Не разбирам защо не сте впрегнали очевидната си решимост и енергия в работата си, за да помогнете на себе си и на своето семейство, наистина не разбирам. Вместо да направите нещо полезно, сте таили и подхранвали в себе си тази... това негодувание и сега се стигна до... — магистратата махна с ръка да обхване стаята и ситуацията — до това.

Много спокойно и бавно Куетер се обърна към мен.

— Права бяхте за самозаблудите, граждана. — Каза го спокойно, все едно си говорим за времето. Каза го на радчайски, макар че със същия успех можеше да го каже на делсиг, език, който знаеше, че разбирам.

Думите ѝ не бяха предназначени за мен. Въпреки това ѝ отговорих:

— Не бихте пропуснали и най-малката възможност да говорите, без значение дали това би довело до нещо.

Тя вдигна саркастично вежда.

- Да, не бих.

18

Откакто излязохме от гостната на Фосиф, Сирикс бе напрегната и мълчалива и не каза нито дума почти по целия път до станция Атоек. Внушително по своята продължителност мълчание, защото — заради нараняването на „Мечът на Атагарис“ — ни трябваше повече пространство на пътническата совалка от асансьора до станцията, отколкото беше предвидено, и се наложи да изчакаме цял ден за полет с достатъчно свободни места.

Бяхме на совалката, оставаше ни още час до скачването със станцията, а Сирикс още не бе казала и дума. Седяхме овързани в креслата си, Пет и Осем седяха зад нас, насочили вниманието си най-вече към сестрата на Куетер, която не понасяше добре полета — сама сред непознати, откъсната от дома, объркана и измъчвана от пристъпи на гадене заради микрогравитацията. Отказа да вземе лекарства обаче, а начинът, по който сълзите лепнеха по клепачите ѝ или се понасяха като мънички сфери, щом избършеше очи, я разстройваше допълнително. Преди малко най-сетне беше заспала.

Сирикс беше взела лекарствата, които ѝ предложиха, и благодарение на тях се чувстваше сравнително добре физически, но нещо друго я терзаеше дълбоко още откакто бяхме напуснали плантацията. А и отпреди това, ако питаха мен. Знаех, че не харесва Рогд, нещо повече — имаше сериозни основания да я ненавижда, но ми се струваше, че единствена тя сред присъстващите онзи ден наистина е разбрала как се е почувствала Рогд, когато майка ѝ бе обявила така спокойно и на всеослушание, че я лишава от наследство. Само тя бе разбрала импулса, накарал Рогд да разбие на парчета древния чаен сервиз, с който майка ѝ толкова се гордееше. Граждана Фосиф не беше променила решението си — нито за дъщеря си, нито за чаения сервиз. Калр Пет беше взела кутията от боклука, събрала бе фрагментите от чашките и термоса, оцелели непокътнати повече от три хиляди години. Досега.

— Въздаване на справедливост ли беше? — попита Сирикс. Каза го тихо, сякаш не говореше на мен, макар че никоя друга не би могла да я чуе.

— А какво е справедливост, граждана? — отвърнах на въпроса с въпрос. — На чия страна беше правдата в онази ситуация? — Сирикс не отговори, или защото беше ядосана, или защото не знаеше как. И двата въпроса бяха трудни. — Говорим за правдата като за нещо елементарно и простичко, сякаш е единствено въпрос на благоприличие, сякаш е просто следобеден чай и трябва да се реши коя ще вземе последното кексче. Нищо повече. Виновната да понесе вината си.

— А не е ли такова, простичко? — попита Сирикс след няколко секунди мълчание. — Има правилни действия и неправилни действия. Аз обаче мисля, че на мястото на магистратата вие щяхте да освободите граждана Куетер.