Ан Леки - Милостта на Калр

— Подложили са я на превъзпитание — казах аз — и не може да говори открито за тези неща. Но от граждана Фосиф наистина чух подобен вариант на историята.

— Сериозно — каза Куетер, без въпросителна интонация. — А каза ли ти, че майка ми беше убита по време на стачката? Едва ли. По-скоро ти е казала колко добре се държи с нас и каква щедрост е проявила, като не е довела войници да ни разстрелят.

Куетер трябваше да е била десетинагодишна по време на онези събития.

— Не мога да обещая, че районният магистрат ще се вслуша в думите ти — казах аз. — Мога само да ти дам възможността да говориш.

— И после какво? — попита Дядо. — После какво, войниче? От дете ме учат да забравям и прощавам, но е трудно да забравиш такива неща, загубата на родители, на деца и внуци. — Изражението ѝ не се бе променило, все същата решимост изопваше лицето ѝ, но в края на репликата гласът ѝ се пречупи. — А всички ние сме просто хора. Има неща, които не можем да простим.

— По мое мнение — отвърнах — прошката се надценява. Понякога е ценна и необходима. Но не и когато се налага по задължение, когато се използва като инструмент за потисничество. Ако Куетер ми помогне, мога да разкарам Рогд оттук завинаги. Ще се опитам да направя и повече.

— Сериозно? — попита друга от седналите около масата, която си бе мълчала досега. — Справедливи надници? Ще ви бъде ли това по силите, воина?

— Някакви надници! — добави Куетер. — И свястна храна, заради която да не затъваме в дългове.

— Жрец — предложи друга. — Един за нас и един за Непокорните, има доста от тях в съседното имение.

— Наричат се учители — каза Дядо. — Не жреци. Колко пъти да ви казвам? — А „непокорни“ беше обида. Но преди да съм го изтъкнала на глас, Дядо се обърна към мен. — Няма как да спазите такива обещания. Няма как да спасите Куетер.

— Затова и не обещавам — казах аз. — Но не е изключено Куетер да понесе по-леко наказание, отколкото се боим. Ще направя каквото мога, дори да не е много.

— Е — каза Дядо след кратко мълчание. — Май ще трябва да ви поканим на вечеря, радчаи.

— Би било много любезно от ваша страна, Дядо — казах аз.

17

С Куетер тръгнахме към къщата на Фосиф преди слънцето да изгрее, когато въздухът още беше влажен и миришеше на влажна пръст. Куетер крачеше нетърпеливо, с изправен гръб и скръстени на гърдите ръце, като постоянно избързваше напред, а после спираше да ме изчака, сякаш нямаше търпение да стигне, а аз я бавех нарочно. Полетата и планината тънеха в сенки и тишина. Куетер не беше в настроение за приказки. Поех си въздух и запях, на език, който никоя тук не разбираше.

— Паметта е хоризонт от събития,

улавя ги и те изчезват, но винаги са там.

Тази песен бяха пели воините Бо на Тизаруат във войнишката столова. „О, дърво!“ Бо Девет току-що си я бе тананикала горе, на станцията.

— Ето една отчаяна песен, която току-що литна на воля — каза Куетер, на метър пред мен на шосето, без да поглежда назад.

— И ще лети отново — отвърнах аз.

Тя спря да ме изчака, все така с гръб към мен.

— Ти излъга, разбира се — каза, когато се изравних с нея. — Няма да ме заведеш при районния магистрат и никой няма да повярва на думите ми. Но не дойде с войници при нас, а това все пак е нещо. Но е факт, че никой няма да ми повярва. Или ще ме затворят до живот, или ще ме убият, не че има голяма разлика, но брат ми все още ще е тук. Както и Рогд. — Изрече името с отвращение. — Ще го отведеш ли?

— Кого? — Не бях очаквала такъв въпрос и не разбрах какво точно ме пита Куетер. — Брат ти? — Все още говорехме на делсиг.

— Да! — Нетърпелива и гневна. — Брат ми.

— Не разбирам. — Небето бе изсветляло, но шосето още тънеше в сенки. — Боиш се, че може да го отведа, или се надяваш да го отведа? — Тя не отговори. — Аз съм войник, Куетер. Живея на боен кораб. — Нямах нито времето, нито ресурсите да се грижа за деца, дори поотраснали.

Куетер повиши глас:

— Нямаш ли апартамент някъде, слуги? Нямаш ли свита? Многобройна прислуга, която се грижи за всичките ти нужди, прави ти чай, оправя ти яката и ръси пътя ти с цветя? Все ще намериш място за още един лакей.

— Брат ти това ли иска? — След като не ми отговори, добавих: — Дядо ти няма ли да страда, ако загуби и двама ви?

Тя внезапно спря и се извъртя към мен.

— Мислиш си, че знаеш всичко за нас, но не разбираш нищо.

Запитах се да ѝ кажа ли, че всъщност тя не разбира. Че не нося отговорност за всяко изтормозено дете на планетата. Че случилото се не е по моя вина. Тя стоеше пред мен, напрегната и навъсена, чакаше да ѝ отговоря.