Робърт МакКамън - Границата

кръстове. Цели семейства бяха решили да се отърват от живота си и кой би могъл да

ги обвинява? Сред оцелелите в „Пантър Ридж“ имаше двама свещеници - мъж

презвитерианец и жена методистка – и те и досега изнасяха проповеди и правеха

всичко по силите си, но понякога гласът на Христос не можеше да надвика

далечните експлозии и писъците на нощните нападатели.

За които, прецени Дейв, Итън нямаше нужда да научава точни сега. Те не идваха

всяка нощ, но ако дойдеха тази... момчето набързо щеше да ги опознае.

- Хайде, ела - Дейв стисна угарката от цигарата между зъбите и се изправи. - Нека

те настаним. Ще ти намеря и кофа с пясък, за да поизтъркаш поне част от калта...

Водата представляваше твърде голяма ценност, за да се хаби за миене. Той все

още нямаше намерение да разказва на Итън подробности за тварите, които бяха

убили - изтребили може би пасваше повече на случая - в Стаята за проверки, и за

онова, което изгориха там наскоро, на пръв поглед с човешки вид, но в

действителност същински демон.

Дейв никога не се разделяше с узито си в кобура. Вдигна го от масата и го надяна

и заедно с Джей Ди и момчето излязоха от столовата да намерят апартамент без

петна от човешка кръв навсякъде по стените, по пода или по мебелите.

ЧЕТИРИ

Итън .

Момчето се събуди.

Струваше му се, че някой го е повикал - по името, което беше избрал за себе си,

за да си създаде някаква самоличност. Бяха го извикали не високо, а тихичко.

Достатъчно, та да остане да лежи в леглото на отреденото му жилище с отворени очи,

заслушано в мрака.

В апартамент 246 не беше съвсем тъмно. Мъждукаха слабо два фенера на свещи.

Стените бяха облицовани с евтин кафяв гипсокартон, килимът на пода - с цвят на

жито. Срещу спалнята имаше украса от боядисани в синьо и сребърно метални

квадрати. Плод на нечий артистичен вкус, помисли си Итън. Седна в леглото и

облегна гръб на възглавниците. Беше гладен, жаден и нервен. Носеше тъмнозелена

долница от пижама, принадлежала вероятно на някой мъртвец. Костите все още го

боляха, а контузиите си усещаше натежали от събралата се кръв. Искаше да се

завърне към съня, да се гмурне обратно в покоя му, но не можеше... защото в

мислите му се въртеше нещо... нещо важно... и той не можеше да се досети какво е то.

Чувстваше се като празна дупка в очакване да бъде запълнена. С какво? С

познания? Със спомени? Не съзираше нищо отвъд пробуждането си по време на

тичането през онова поле в дъжда.

- Вода - помисли си. - Жаден съм.

Само че беше наясно, че последните остатъци от вода се разпределят пестеливо и

хората тук отказваха да пият дъждовната вода, понеже е пълна с химикали или

отрови. Те обаче ядяха конете, които пък пасяха трева, а тя се напояваше от дъжда.

Така че на практика всички все пак поемаха от химикалите. Предположи, че дори

изваряването на дъждовната вода на огън не им стига, за да й се доверят напълно.

Така че бутилираната вода намаляваше все повече и повече и когато свършеше,

хората тук все пак щяха да бъдат принудени да пият от дъждовната.

Итън разбираше защо ги е страх да не попаднат в някоя от схватките между

горгоните и мъглявите, но от какво друго се бояха и ги принуждаваше да се гушат

тук, зад каменните стени?

Нямаше представа колко време е спал. Джей Ди му беше донесъл пижамата и

малко други дрехи, като например два чифта дънки с кърпени колене и няколко

тениски - една сива и другата пурпурна, с лого със стиснат юмрук на групата „Блек

Дестройър“, която Итън никога не беше чувал... или не помнеше да е чувал. В

покритата с жълти плочки баня той изтърка калта от себе си с помощта на кофа с

пясък. Огледа контузиите си в огледалото на светлината на свещите. Гърдите му бяха

синьо-черни от рамо до рамо. А когато се обърна, успя да извърти глава достатъчно,

за да зърне и отражението на грозните черни синини на гърба си. Изглеждаха много

сериозни. Предположи, че май трябва да се радва на липсата на спомени за

причината им, тъй като му се струваше, че е преживял всичката болка на света накуп.

Жаден съм, помисли си. Но и в кухнята, и в банята крановете бяха пресъхнали, а

тоалетната представляваше суха дупка. Дейв му беше казал, че от него очакват да си

върши работата в същата кофа с пясък, която му бяха дали. За да получи вода,

трябваше да слезе в столовата, където се раздаваха порциите, а килерът там - както го