Робърт МакКамън - Границата

ъгълчетата на очите й, но с изключение на тях Оливия носеше преживелиците и

несгодите на живота си с достойнство. Изглеждаше така, каза си Итън, както човек

би си представял - естествено, преди светът да отиде по дяволите - училищна

директорка, но такава, която е преживяла ..... друго в младите си години и може да ти

прости доста провинения, ако се държиш както подобава с нея. Като нищо може и да

е била директор в гимназия „Итън Гейнс“, кой знае? Или бизнес дама. Човек, роден в

бедно семейство и направил състояние от продажба на недвижими имоти - от онези

къщи, дето са имали вид на замъци още преди да се появи нуждата от укрепления.

Само дето момчето не можеше да си спомни откъде знае за тези малки замъци, така

че просто заряза размислите, понеже в нощта на мислите му не проникваше и лъч

дневна светлина.

Долавяше, че и Оливия го проучва. На свой ред тя го виждаше като окалян

тийнейджър на четиринайсет-петнайсет години, с рошава кестенява коса, с

прораснал бретон, който почти му влизаше в очите, те пък — със светлия син цвят на

ранното утринно небе над ранчото, което Куинтеро държеше заедно с починалия си

съпруг Винсент на около двайсет мили източно по времето, когато светът не беше

откачил. Тя забеляза острите нос и брадичка на Итън и също толкова острото - почти

пронизващо - изражение в очите му и си каза, че той е интелигентно хлапе, което

определено ще да е било родено под много късметлийска звезда, че да оцелее през

всичко, което със сигурност бе преживяло там, навън. Или... tal vez no tan afortunado,

понеже май късметлиите бяха измрелите рано, дето не страдаха по изгубените си

любими и не плачеха за Земята, каквато е била преди.

Прекалено многото размисли по въпроса бяха като тъмен тунел към Ада, а

Господ е свидетел, че оцелелите бяха страдали предостатъчно, и им предстояха още

страдания. Процентът на самоубийствата растеше. При толкова много оръжия

наоколо просто няма начин да спреш човек, който е намислил да напусне, и...

Угасването на надеждата беше най-лошото. Оливия го знаеше. Така че не

можеше да допусне никой друг да разбере колко близо е до мига, в който ще вземе

пистолет, ще го опре до главата си посреднощ и ще се присъедини към съпруга си

намясто, което със сигурност щеше да се окаже по-добро от това тук.

Но „Пантър Ридж“ се нуждаеше от своя водач - човек, който да продължи

напред, да организира нещата и да заяви, че утре е нов ден, и Оливия не

възнамеряваше да показва никому ужаса и безнадеждността, които изпитваше.

Стискаше здраво зъби, макар че дълбоко в душата си се питаше колко ли още ще

издържи и защо ли търси какъвто и да е начин да се крепи за живота.

- Случвало ли се е да убивате? - внезапно я попита Итън.

Въпросът му я стресна малко.

- Какво?

- Убивали ли сте пленници в онази стая, където ме бяхте затворили? - продължи

да разпитва момчето. - Видях следи от нокти и дупки от куршуми по стените. Имаше

и петна, според мен -от кръв. Струва ми се, че там са вкарвани и са били убити разни

други хора.

Дейв пристъпи напред, така че да застане между Итън и Оливия.

- Да, убивали сме разни твари там, вътре. Може и някога да са били хора, но

определено не бяха вече такива, когато ги утрепахме. Нямахме друг избор. След това

измихме кръвта колкото ни беше по силите. Не знаеш ли как е навън?

- Знам за горгоните и за мъглявите. Знам, че се бият помежду сп. Разкъсват света

на парчета. Това е всичко, което си спомням.

- И не си спомняш откъде го знаеш? - поинтересува се Оливия. - Нищичко?

- Нищичко - кимна момчето.

Оливия се спогледа с Джон Дъглас, който вдигна белите си вежди и сви рамене,

все едно каза „Представа си нямам защо“.

Тя отново съсредоточи вниманието си върху новото попълнение.

- Не знам къде си бил или как си оцелял там, навън, но според мен ще имаш

доста за проумяване. И то далеч не се отнася само за мъглявите и горгоните. Гладен

ли си? Надявам се, че нямаш нищо против конското месо.

- Ям месо.

- Тук, в комплекса, се оправяме с подръчни средства. Справяме се или минаваме

без даденото нещо. Най-често караме без него. Но продължаваме нататък...

„Защо!?“ - запита се Оливия още докато изричаше тези думи. „Какво е нещото,

което ще промени положението в крайна смет?“ Бързо изтри тези въпроси от

мислите си. За момента не виждаше също така и смисъл да споменава, че се случва

нощем истинският Ад да сполита останките и руините на тази Земя.