Луиз Пени - Убийствено студена

Музиката ѝ напомни за друго дете. Кри. Кой кръщава детето си Кри? „Вик“ на френски. Имената са важни, Кай много добре го знаеше. Думите са важни. Онова дете пя като ангел и – макар за кратко – ги осени с божествена радост. Но с няколко добре подбрани думи майка му опорочи онова, което минути по-рано бе прекрасно. Си Си беше като алхимик с абсурдната дарба да превръща златото в олово.

Какво бе чула майката на Кри, за да реагира така? Със сигурност не беше чула същия глас. А може би беше и точно това е проблемът? Може би чуваше и други гласове.

Нямаше да е първата.

Кай се опита да прогони тази мисъл, но тя продължи да се натрапва в съзнанието ѝ. Намеси се и друга мисъл, друг глас – лиричен и ирландски, мъжки и нежен:

– Трябваше да помогнеш на това дете. Защо не направи нещо?

Все същият въпрос и все същият отговор. Страхуваше се. Страхувала се бе през целия си живот.

Ето го, настъпва мракът,

който толкоз дълго чака.

И накрая – нищо ново.

Стиховете на Рут Зардо прозвучаха в главата ѝ. Тази вечер мракът имаше име и лице, и розова рокля.

Мракът не беше Си Си, а обвинението, олицетворено от Кри.

Кай премести поглед встрани, сви юмруци под чаршафа и ги притисна до брадичката си, за да се стопли. От години не можеше да се стопли. Видя червените цифри на електронния будилник. Три часът. А тя бе тук, в окопа си. Премръзнала и разтреперана. Тази нощ бе получила възможност да изкупи всичките страхливи постъпки в живота си. Трябваше само да защити онова дете.

Кай знаеше, че скоро ще получи знак. Че скоро ще се наложи да изпълзи от окопа и да се изправи пред онова, което я чака. Но още не беше готова. Още не. Моля те, боже.

Проклета да е онази жена!

* * *

Ем слушаше и нотите на цигулката я пренасяха на познати места. Въртяха се около елхата и търсеха подаръци, смееха се и надничаха през заскрежените стъкла към яркоосветените борове в парка. Музиката изпълваше стаята и в момент на блаженство със затворени очи Ем си представи, че изпълнителят е не Йехуди, а някой друг.

Всяка Бъдни вечер бе едно и също. Но сега беше по-лошо. Чула бе твърде много. Видяла бе твърде много.

В този момент осъзна какво трябва да направи.

* * *

Коледната утрин бе ярка и ясна. Наръсилият миналия ден сняг, деликатно закрепен за клоните, очертаваше света с искрящи контури. Клара отвори задната врата, за да пусне голдън ретривъра Люси навън, и вдиша дълбоко мразовития въздух.

Денят започна мързеливо. Питър и Клара отвориха коледните чорапи, пълни с пъзели, списания, бонбони и портокали. От празничния чорап на Питър се изсипаха ядки кашу, а желираните мечета от този на Клара не просъществуваха дълго. Докато закусваха палачинки с кафе, отвориха и по-големите подаръци. Питър много хареса часовника си „Армани“. Веднага го сложи и вдигна ръкава на хавлиения си халат до лакътя, за да се вижда. После затършува демонстративно под елхата, като се престори, че не знае къде е забутал подаръка ѝ. Най-накрая се изправи със зачервено от навеждането лице и ѝ подаде нещо кръгло, увито в декоративна хартия на еленчета.

– Преди да го отвориш, искам да ти кажа нещо. – Поаленя още повече. – Знам, че много си се засегнала от тази глупост с Фортен и Си Си. – Вдигна ръце, за да прекъсне възраженията ѝ. – И знам за срещата ти с бог. – Почувства се глупаво, като го каза. – Ти ми сподели за срещата си с бог на улицата, макар да знаеше, че няма да ти повярвам. Искам да ти кажа, че съм ти благодарен за това. Благодаря ти, че ми имаше доверие, че няма да ти се смея.

– Ама ти ми се смя.

– Да, но не много. Както и да е, исках да кажа, че мислих за това и си права, аз не вярвам, че бог е скитник...

– А какъв вярваш, че е?

Питър просто се опитваше да ѝ даде подаръка, а тя го питаше за бог.

– Знаеш в какво вярвам, Клара. Вярвам в хората.

Тя замълча. Знаеше, че мъжът ѝ не вярва в бог. В това нямаше нищо лошо. Но той не вярваше и в хората. Поне не мислеше, че са добри, внимателни и умни. Може би преди бе вярвал в това, но не и след случилото се с Джейн.

Джейн бе убита, но нещо в Питър също умря.

Не, колкото и да обичаше мъжа си, Клара трябваше да признае, че той вярва единствено в себе си.

– Знаеш ли какво? Грешиш – каза Питър и седна до нея на дивана. – Виждам какво си мислиш. Аз вярвам в теб.

Клара погледна сериозното му красиво лице и го целуна.

– Си Си и Фортен са кретени. Виж, аз не разбирам творбите ти, вероятно никога няма да ги разбера, но съм уверен, че си голям творец. Знам го тук.