Род Стюарт - Автобиография

Вече имахме две прекрасни деца, страхотен социален живот, богатство, щастие и толкова много неща, за които да сме благодарни, откъде- то и да се погледне... но въпреки това нещата започнаха да се влошават.

ОТКЛОНЕНИЕ

Доста сериозно при това, в което нашият герой си признава за едно притеснително пристрастяване.

Знаеш как стават тези неща. Всеобщо известно е. Знаеш опасностите, но си мислиш, че искаш само една малка проба, за да усетиш какво е чувството. А предупредителните знаци се изпречват пред теб, но ги игнорираш, защото си мислиш, че си различен. Мислиш, че си един на милион: много силен човек, който може да го контролира. И без да се усетиш, онази така наречена „малка проба“ се е превърнала в яростен, всепоглъщащ навик, и изкарваш часове на телефона с дилъра си, все едно ти е най-добрият приятел.

Но това представлява колекционирането на предмети на изкуството. Може да обсеби човек. Може да превземе живота ти и още повече - стените. А аз говоря от името на човек с голям опит при търсенето на картини от деветнадесети век. Много, много картини от края на деветнадесети век.

Винаги съм обичал картините на прерафаелитите 9, още когато бях хлапе: романтиката в тях, цветовете им, класическото изобразяване на облеклото и драпериите, наситените чувства и емоции. Когато бях момче, те се свързваха с много от най-завладяващите ми интереси: рицари в бляскави доспехи, красавици в беда и разбира се, цици. Докато се шляех из Лондон, в края на тийнейджърските си години, често се насочвах към площад „Трафалгар“ до „Националната галерия и когато валеше, влизах вътре и разглеждах прерафаелитите и викторианците. Най-любимата ми картина обаче се намираше в музея „Тейт“: „Дамата от Шалот“ от Джон Уилям Уотърхаус. Момичето в лодката, с бледото лице, дългата червена коса и изражението с отворената уста, бродирания плат, реката и тръстиките - много я харесвах. Доста често водех момичета в „Тейт“ само за да видят тази картина. Това си беше разнообразие в сравнение с ходенето на кафене или на кино. И разбира се, това ги предупреждаваше за моята натура, чувствителност и разнообразните ми интереси, които много рядко намаляваха шансовете ми за едно хубаво обарване след това.

Както вече споменах, Брит Екланд ме запозна отблизо с ар нуво, но чак докато бях с Алана (която също имаше много добро усещане за тези неща), се почувствах достатъчно сигурен да премина от плакати на картини. Първата картина, която си купих (първата ми „придобивка“, както обичаме да ги наричаме в света на изкуството) беше на напълно неизвестен художник от викториански художник и се наричаше „Целувката“: двама влюбени, целуващи се набързо, на един селски път. Купих си я за 12 паунда от един румънец в малък магазин на „Ладброук Гроув“ в края на 70-те години. Не е особено голяма - около един метър на височина и 60 сантиметра на ширина, - а и като цяло не е нещо особено, но на мен просто ми хареса атмосферата й и така се започна всичко.

Първата ми сериозна покупка беше насърчена от Алана, която познаваше човек в Бевърли Хилс, който продаваше (наред с другите работи) картина на Джон Уилям Уотърхаус. Неговата картина „Изабела с гърнето с босилек“ от стихотворението на Кийтс. През 1981-ва ми струва 30 000 паунда, което ми се стори абсурдна сума пари за една картина с маслени бои, макар да не искам да мисля колко ли струва днес - може би около 1 милион паунда. Не че мисля да я продавам. Когато заставах пред картина на Уотърхаус като леко мокър млад хаймана, въобще не съм си представял, че някога ще притежавам своя такава, която ще сложа в спалнята. Първо на първо, тя е много красива, но за мен е символ и на едно житейско пътуване.

Бил съм измамван само два пъти, което не е зле, като се имат предвид всички възможности. Купих от един интериорен дизайнер картина, за която си мислех, че е на Гийом Синяк, но се оказа, че е копие. Това се дължеше просто на моята наивност и на факта, че бях превъзбуден. Въпреки това харесвам картината и дори като копие сигурно струва някой друг паунд. Също така открих картина с принцесата в кулата, за която си помислих, че е от Уилям Адолф Бугеро. Помислих си: „Това си е направо кражба“. Но тя въобще не беше на Бугеро. За щастие, успях да открия някои оригинални картини от Бугеро.

В коридора имам една голяма. И както би ви казал всеки, който колекционира предмети на изкуството от края на деветнадесети век, няма нищо по-добро от една такава голяма картина в коридора.