Род Стюарт - Автобиография

- Не си достатъчно голям.

Естествено, че това беше нелепо: аз бях на тридесет и четири, по дяволите.

Оженихме се през април, но не и преди да изпадна в още две дълбоки страхови състояния заради сватбата. Преди самата сватба, в дена, когато трябваше да отидем заедно, за да си вземем брачното свидетелство, аз отпраших към едно автомобилно изложение, за да си избера някаква кола - най-вероятно знак за известна липса на ангажираност от моя страна към цялата работа. Беше ясно, че ергенът вътре в мен нямаше да се даде без бой. Обаче не избягах. В деня на сватбата, булката бе облечена в кремав цвят, младоженецът - също - макар Ала- на да носеше рокля с голи рамене, а аз костюм с розова вратовръзка. Проведохме церемонията в много тесен кръг от хора, сред стъклата и мрамора в къщата на Тина Синатра. Тина беше кума, а Били Гаф беше кум. А после отидохме в „Ермитаж“, един френски ресторант на булевард „Сиенига“, за да проведем там сватбения прием. На никой не беше казано, че тържеството ще е по случай сватбата ни. Казахме, че е по случай започването на турнето ми в Америка. Дори скрихме новината от Тони Туун, защото осъзнахме, че ако споделим тайната с Тони е все едно да залепим плакат на булевард „Сънсет“. Въпреки това, изглежда, че хората явно се бяха досетили за истинската причина за тържеството: тротоарът пред ресторанта беше претъпкан от фотографи, които бяха издали тайната и на повечето от гостите. Не ни пукаше. Последва страхотен купон. Планът беше да прекараме брачната си нощ в хотел „Бел Еър“, но фотографите най-вероятно щяха да ни последват по целия път, чак до стаята ни, затова се върнахме в къщата на „Каролууд“ и бяхме изключително щастливи.

Бракът проработи като щракване на електрически ключ. Изчезнаха всички съмнения, изтри се целия страх. Съгрешението ми в Австралия беше забравено. Превърнах се в съпруг: обичащ Алана, обичащ ролята си, обичащ цялата идея. Обикалях Америка с турнето, но всяка вечер летях до дома, за да съм с нея. Защо да не съм щастлив? Ние бяхме младоженци, мъж и жена, и очаквахме дете - момче, разбира се. Родерик Крисчън Стюарт. Вече бяхме избрали името, защо- то, макар да не искахме да разбираме пола на детето предварително, напълно бяхме сигурни, че ще е момче.

Бебето се роди през август, появявайки се в благословения край на три половина часово раждане, по време на което Алана освободи вътрешната си тексасност до степен, която и аз не бях виждал преди това. От нея се изливаше един език, за който не знаех, че съществува, дори и в Тексас. А се роди не Родерик Крисчън, а Кимбърли Алана. И никога не бях изпитвал толкова красиво чувство. Никога не бях виждал нищо по-красиво от нея. Аз я взех още преди Алана. Докторът ми я подаде и аз я заобичах от секундата, в която я видях. Нашата Кимбърли.

Вече бяхме родители, а и в същото време големи холивудски домакини. Това беше шеметно време. Връзките на Алана ме караха да премигвам заслепен в социалния свят, понеже никога не съм смятал, че ще стана част от него. В единия край на къщата си направихме бална зала, с галерия около нея, на едно ниво по-високо, и там организирахме най-невероятните партита - официални и елегантни, с маси, подредени за вечеря, с драперии, с групи, свирещи танцувална музика и гости, инструктирани да идват в официално облекло. Това беше нашият период „Великият Гетсби“. В списъка с гости присъстваха имена като Барбара Стрейзънд, Уорън Бийти, Дъстин Хофман, Джак Никълсън, Анджелика Хюстън, Албърт Фини, Линда Евънс, Джоан и Джаки Колинс, Райън О’Нийл и Фара Фосет, с която Алана беше много близка... и така до безкрай. Хората питаха: „Какви са наистина тези звезди?“. Ами на мен всички ми изглеждаха страхотни, но аз ги виждах само когато са пияни, надрусани и си изкарваха страхотно, а в това число и аз. Никога не съм ги виждал на следващата сутрин.

Това се случи по времето, когато се запознах с оригиналния кокаин - истински, с изключително високо качество. Тогава се считаше за истински шикозен, не на последно място сред хората от шоубизнеса, които го употребяваха доста прикрито. Идеята беше не да се смърка магистрала след магистрала и така да дочакаш утрото, с преплетени очи и трудно дишане. Използваше се повече като енфие, да разнообрази вечерта - само малко смръкване от белия прашец, върху опаката страна на ръката. А после може би още едно леко смръква- не. И може би още едно... Но след това нямаше никакво главоболие, което си беше чудо, и нямаше кръвотечение от носа - и аз въобще не чувствах, заблуждавайки себе си, че нещо толкова чисто би могло да повреди гласа ми. Просто прекрасно чувство за добруване и всеобхватно вдъхновение. Последваха някои магически нощи. Късно през една нощ, когато всички вече си бяха заминали, Тони Къртис ме учеше във всекидневната с един стол как да танцувам джайв - накланяше го на един крак и след това го завърташе. През една друга нощ, отново доста късно, когато гостите си бяха тръгнали, гледах големия ми приятел Джим Креган, китариста в групата ми, как свири фламенко и танцува с Лайза Минели. Което щеше да е приятно, ако Джим знаеше как да свири фламенко. Като цяло, животът изглежда, че бе придобил симптомите на необикновен сън.