Род Стюарт - Автобиография

За да отбележим първата си годишнина, през април 1980-а, двамата с Алана организирахме официална вечеря в танцувалната зала за стотина гости, с кетъринг от „Чейсън“ - хайвер, вино Chateau d’Yquem, ордьоври - цялата зала беше красиво драпирана и украсена. Елтън долетя, Дейвид и Дани Янсен, Грегъри и Вероник Пек, и Дейвид Найвен - младши, и Жаклин Бисе, и Джони Карсън, и Били Уайлдър, и Тита и Сами Кан. Една суинг група се настани в галерията и никой долу не разбра, че музикантите са там, чак докато не засвириха Глен Милър, всички скочиха на крака и затанцуваха. Фреди де Кордова, продуцентът на „Вечерното шоу“, стана и каза, че е това е най-доброто парти, на което е присъствал в Холивуд.

Грегъри и Вероник Пек, по една случайност, бяха наши съседи и ние нямаше как да имаме по-мили хора от тях за съседи. Нито веднъж не се оплакаха от шума на групата, когато репетирахме в гаража. В интерес на истина, един път аз отидох при тях да се извиня и те казаха:

- О, не. Ние обичаме да седим на терасата и да слушаме.

Те направиха един отвор в оградата, за да мога да минавам и да ползвам тяхното тенис игрище, когато пожелая.

Грегъри дойде веднъж на мой концерт във „Форум“, в Лос Ан- джелис, през 1979-а. С него дойде и Фред Астер и когато седнаха в местата си, всички прожектори светнаха и цялата зала стана на крака заради тях. Толкова бях горд, че моята публика направи нещо подобно. И двамата после дойдоха зад кулисите и Астер каза:

- Сега искам да ми кажеш кой ти прави хореографията?

Трябваше да му кажа:

- Ами... нали знаеш... просто я измислям в движение.

Което той след време можеше и сам да разбере. Но беше много мило от негова страна да попита.

И така, в много отношения животът ми беше страхотен. И много бързо Алана отново забременя. Ким беше само на четири месеца, ко- гато това се случи. Алана не знаеше, че е възможно да забременееш, докато още кърмиш. А когато бебето се роди, ние живеехме в Малибу, което си беше неудобно. Когато бях на турне, тогава в началото на 1978-а, Алана намери една красива къща на плажа, на сравнително усамотено място на плажа, с около осемдесет метра плажна ивица и само няколко близки имота. Изглеждаше като миниатюрна версия на операта в Сидни, една голяма мида, и веднага след като видях снимката, която Алана ми изпрати, поисках да я купя. По онова време си изкарвахме страхотно в тази плажна къща. Тя казваше, че това е единственото място, където ме е виждала да си почивам подобаващо. Аз съм човек, който често не го свърта на едно място. Имам нужда да се движа или да вържа нещо. Но там за първи път се почувствах щастлив от факта, че почивам, че пия чай с децата навън, седейки на пясъка. Това си беше семейно местенце, докато останалата част от живота ни беше изпълнена с други хора и постоянно пътуване.

Всъщност, в къщата на плажа през онзи септемврийски уикенд през 1980-а, Алана започна да ражда второто ни дете, което ни изстреля от Малибу, през централен Лос Анджелис, по магистралата, а Алана беше в сериозна опасност, хрумна ми на мен, не само че може да роди в колата, ами и че ще оцапа тапицерията. С тези мисли в съзнанието си, настъпих педала до долу и не след дълго в огледалото ми за обратно виждане засвяткаха светлините на полицейска кола. Отбих и без да мисля и дори докато Алана крещеше:

- Не! Не! Не прави това!

Аз изскочих от шофьорското място и побягнах назад към полицейската кола - а това е последното нещо, което трябва да правите, когато са ви спрели патрулиращи полицаи, защото те могат да си помислят нещо друго. Веднага се отвори една врата на колата и от нея изскочи полицай с пистолет, насочен право към мен. Аз крещях:

- Жена ми ражда!

Ченгето, изглежда, че ме позна - поне си свали пистолета и дойде до колата, като погледна Алана, която вече крещеше:

- Трябва да стигна до болницата! Трябва да стигна до болницата!

Полицаят каза:

- Ще ви извикам линейка, госпожо.

Алана, вече усещайки излизането на бебето, изкрещя:

- Няма време, по дяволите! Закарай ме до шибаната болница или аз сама ще карам шибаната кола!

Като чу това полицаят, изглежда, взе решение, че не може да излезе на глава с нея и ни осигури полицейски екскорт, с включени сигнални лампи, по целия път до болница „Седарс-Синай“.

Докато влизахме в родилното отделение, Алана бе помолена да спре и да попълни някакви документи. На това тя отговори:

- Вие побъркахте ли се, шибаняци? На път съм да родя това бебе на пода!

Отново родният Тексас се появи. След по-малко от петнадесет минути имахме момче и както се получи с Кимбърли, докато го вземах в ръце, аз го заобичах от момента, в който го видях. Нашият Шон.