Род Стюарт - Автобиография

* * *

Алана предложи пълната си подкрепа за повторното появяване на Сара в живота ми, но в картината на брака ни през 1982-а, вече имаше някои значителни пукнатини. Най-големият проблем си беше времето, което отделям за работа, футбол и приятелите си.

Обичах приятелите на Алана и бързо ги приех за мои лични. Кръговете, из които се движеше Алана и висшето общество в Лос Анджелис, което тя ми показа, станаха много привлекателни за мен и аз се хвърлих в този свят и се забавлявах. Но все пак, вътре в себе си, аз бях момче от северен Лондон, което иска да рита с футболните си приятелчета и с момчетата от групата. Тези пичове въобще не бяха толкова шикозни в сравнение с хората, с които Алана бе свикнала да се социализира, но предпочиташе, ако може, да не ги среща из къщата ни. А ако пристигаха, или ако се връщах у нас заедно с тях, тя често се държеше студено. Мисля, че ги определяше като хора със злотворно влияние, които ме окуражават да стоя до късно и да пия - и тя беше напълно права. Но когато и казах, че животът ни се върти около нейните приятели, а не моите, тя отговори, че намира моите приятели за много по-безинтересни от нейните. После аз я нарекох сноб - което не беше много вярно, макар Алана да си беше доста претенциозна. Тя беше първият човек, когото познавах, който най-спокойно си питаше хората, канещи ни някъде:

- А кой друг ще е там?

Няма по-ясна демонстрация на социалното разделение, което се намести между нас, от инцидента след концерта във „Форум“ през 1981-ва. През тази година пях там четири пъти и за последния концерт наех един лондонски автобус „Рутмастър“, който да закара приятели и роднините ми до залата. Това не беше типичен лондонски автобус: на първия етаж имаше бар, който да гарантира, че всички ще дойдат на концерта нафиркани. После реших да се присъединя към тях по време на пътуването към вкъщи. Алана не виждаше къде е забавното в това да се пътува в раздрънкан автобус, пълен с приятелите ми и искаше да вземем лимузината. Бях решил, че тя трябва да е с мен. Спорът ни продължи в автобуса, където накрая и предложих, че ако иска може и да слезе. Което тя веднага стори, въпреки факта, че се намирахме някъде из Ингълуд по това време, на километри от дома, посред нощ. Малко по-късно полицията я взе от една телефонна будка, а брат ми Дон отиде до полицейското управление, за да я вземе и да я докара вкъщи, като тя плачеше из целия път.

Искам да кажа, че през този период от брака ни много по-рядко излизахме и купонясвахме - а това беше още един повод за търкания между нас. Около шест седмици след като се роди Кимбърли, Алана се разболя от мононуклеоза, а през натоварената първа година от живота на Ким, тя така и не успя да се излекува от нея както трябва. Тогава, малко след като се появи Шон, тя се зарази с вирус на Епщайн-Бар, заради който постоянно беше изморена и апатична. Аз не я подкрепях толкова, колкото трябваше. Бях пълен с енергия и исках и тя да не изостава от мен. А тя беше като пребита и предпочиташе да си изкарва времето вкъщи, с децата.

Естествено, че аз ходех да играя футбол с „Ексайлс“ през неделите. А после всички играчи отивахме да пийнем по нещо и докато се прибера вече бе късен следобед, обядът беше изстинал и Алана бе страшно ядосана. След това цели два дни не си говорехме. Тя не разбираше защо се нуждаех от тези занимания, а аз не разбирах къде отиде онова забавно момиче, което обичаше да стои до късно и да купонясва. Ами, очевидно беше, че онова, което беше станало с нея, бе това, че тя вече е майка на три малки деца, две от тях мои. Но аз просто не бях готов да обмисля това по зрял начин.

Започнах да наричам Алана „Военната зона“. Забавите в бара „Кок енд Бул“ често завършваха като ставах и казвах:

- Така! Време е да си сложа железния шлем и да се отправям към вкъщи.

А в същото време момчетата от групата знаеха Алана като: „И тогава дойде жена му“. Те леко изтръпваха, когато тя влезеше в стаята. Ние се забавлявахме, закачахме се... „И тогава дойде жена му“.

Не помогна това, че и двамата бяхме инатливи и твърдоглави и нямахме никаква представа как да правим компромиси или да обсъждаме проблемите. Вместо това се ядосвахме и спирахме да говорим. Никога не достигахме до ярост, освен един път, когато в хотелска стая в Кан, Алана запрати телефонна слушалка към мен. Но тя имаше еластичен, навит кабел и се върна като бумеранг, като я цапна по челото.

Една сутрин се събудихме и открихме думите „Алана Пираня“ изписани с черна боя върху външната стена на къщата ни - мрачен момент и за двамата. Никога не разбрахме кой го направи и защо. На отделни места започна да се шушука, че Алана стои зад уволняването на двама души, които работеха за мен. Това не беше вярно. Тези двама души бяха с мен от дълго време, бяха ми много близки и наистина бяха уволнени по това време, но си имаше уважителна причина и тя нямаше нищо общо с Алана.