Томас Бреннан - Доктор Стъклен

— Не знаем дали Дърам изобщо е част от някакъв заговор.

— Но не можем и да отхвърлим тази възможност, Лангтън. А сега ми разкажете докъде сте стигнали във вашето разследване.

Инспекторът разказа за Редфърс и за нападателя на мисис Гриздейл, както и за резултатите от аутопсиите на двамата.

Фелоус го прекъсна с махване на ръка.

— Разправете ми за Дърам.

— За него нямам новини. Надявах се при първа възможност да мога да поговоря с ръководителя на издирвателния екип в тунелите.

Фелоус плъзна поглед по доковете отвъд временните заграждения.

— Значи той е все още някъде там, на свобода.

Лангтън се поколеба за момент, след това попита:

— Кой всъщност е Дърам?

За миг му се стори, че Фелоус ще му отговори. После лицето на майора се скри отново зад обичайната безстрастна маска.

— Имате задача, Лангтън. Аз не съм единственият заинтересован от това Дърам да бъде открит и заловен. Не желаете да отговаряте лично пред Нейно величество, нали?

При това Фелоус му обърна гръб, слагайки край на разговора. Но Лангтън настоя:

— Навярно работите вече години във Вътрешно министерство, майоре. Изненадах се, когато не срещнах името ви сред личния състав там.

Бавно Фелоус се извърна към инспектора.

— Прахосали сте част от безценното си време, за да ме проверявате?

— Нямате кабинет на Куин Ане Гейт — продължи Лангтън. Не намирам името ви сред служителите там. Затова пък открих един майор Фелоус на служба във Външно министерство.

Фелоус направи крачка назад. Очите му се бяха свили до искрящи точки.

— Съсредоточете се върху това да намерите Дърам, Лангтън.

Лангтън не отстъпи.

— Трябва да знам истината, майоре.

Още миг колебание, после Фелоус отвърна:

— Ако исках, можех да се нарека спокойно и капитан, и генерал, командир или лорд. Мога да бъда който и какъвто изисква от мен дългът ми. И отговарям само пред един-единствен човек. Надявам се, разбирате това.

Лангтън кимна.

— Да, сега вече разбирам.

— Хубаво. Сега вървете и намерете Дърам. Преди да е станало твърде късно.

Фелоус се отдалечи с широка крачка към Свода, а инспекторът последва охраната обратно до портите. Поне един от въпросите му беше намерил своя отговор — Фелоус се числеше към една от тайните агенции на Нейно величество. Това обясняваше задълженията му, демонстрираната власт и факта, че си позволяваше да премълчава ключови факти. Освен това навярно можеше да бъде обяснение и за особения му интерес към Дърам.

Къде в цялата тази картинка се вписваше съучастникът и вероятен убиец — на Кеплер?

На север от входа на Свода работници бяха издигнали временна висока ограда около недовършения строеж на „Ливър Гаранти“ и сега бяха заети с трескавото ѝ боядисване. Когато пристигнеше, кралицата щеше да види твърде малко от истинския вид на Пиър Хед. Навярно, където и да пътуваше, тя всъщност виждаше твърде малко от истинския вид на самата Англия, тъй като при всяко нейно посещение всичко беше старателно почиствано, пребоядисвано или скривано. Сгради, улици, цели градове дори, биваха подновявани преди нейно гостуване.

Пред недовършената сграда на „Ливър“, при издигнатите край отворените шахти предпазни железни ограждения, инспекторът откри полицейския екип за претърсване на тунелите. Наблизо беше паркиран бумтящ парен камион, от който се издигаше пушек и капеше вода. От помпите в камиона тръгваха тръби и потъваха в мрака на шахтите под морското равнище. На паважа на ръба на една от шахтите беше седнало слабичко момче и си клатеше краката в празното пространство отдолу. Зловонна кафява мръсотия го покриваше от глава до пети, но това не му пречеше да дъвче сандвич.

— Джордж Сапьора долу ли е? — попита го Лангтън, стараейки се да не стои на място, където вятърът да навява към него миризмата на момчето.

— Да, сър. А вие сте…

— Инспектор Лангтън.

— Ясно, сър. Минутка само — момчето хвърли остатъка от сандвича и изчезна в шахтата като плъх в отходна тръба.

Лангтън зачака — пет минути, десет. Помпите, задвижвани от парния двигател, туптяха, хриптяха и преглъщаха, подобно на мятащ се на верига звяр. Тъкмо когато Лангтън се канеше да се провикне надолу в шахтата, от нея изникнаха глава и кльощави рамене. Смрадта накара инспектора да се задави и да отстъпи.

— Хубав аромат, няма що, нали, инспекторе, ама да ви кажа, човек свиква — Джордж Сапьора се плъзна вън от шахтата като змиорка, която се измъква изпод камък, и хвърли стиска мазни парцали върху купчинката до волана на камиона. Взе от кабината манерка, изплакна си устата и изхрачи върху паважа черна слуз. — Да-а-а, и други добри миризми има там долу.