Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Разбутвайки тълпата, Лангтън пое към лагера. Сега подстъпите към бреговете на Мърси бяха блокирани с тежки дървени бариери. Инспекторът показа служебната си карта на лостовите полицаи и продължи нататък през множеството. Сергии за закуски и сувенири бяха разпънати пред недовършената сграда на „Ливър Гаранти“, сега скрита зад боядисаните за празника тараби на оградата. Откъм сградата на Компанията на Свода се носеше музика. Пиър Хед се беше превърнал в някакъв своеобразен панаир, очакващ клиентела.

Полицейски кордон охраняваше входа на лагера.

— Никой не може нито да влиза, нито да излиза, сър.

Лангтън отново показа служебната си карта, но този път се наложи да почака, докато сержантът я провери подробно. Под студената сянка на издигащата се високо рампа на Свода портите на главния вход на лагера тънеха в сумрак. Първата кула беше надвиснала над главата на инспектора като древен монумент. Мъгла или ниски облаци криеха върха ѝ.

Сержантът се върна от проверката.

— Майор Фелоус заръча да ви пуснем, сър, и помоли да се явите пред него възможно най-скоро. Той е ей там, при основната група, отговаряща за подготовката.

Лангтън се мушна през кордона и се отправи към портите на лагера. Заоглежда лицата на вътрешните пазачи, но не видя мистър Лойд. Един от другите охранители се съгласи да отиде да го повика, но междувременно демонстративно се мота и бави прилично дълго. Десет болезнено бавни минути по-късно Лойд се появи.

— Инспекторе. Дошли сте да ни нагледате?

— Трябва да се срещна с един човек в лагера.

Лойд вирна брадичка.

— По работа?

— По личен въпрос.

Видял колебанието на Лойд, Лангтън настоя:

— Моля ви. Важно е.

Лойд го погледа мълчаливо още миг, после се обърна към пазачите:

— Пуснете го, момчета.

Вътре инспекторът се опита да се ориентира. Разпозна главната улица и тесните преки, които водеха надолу към каменните основи на първата кула на Свода — мястото, където почти беше заловил Дърам.

— Кой е човекът, когото търсите? — обади се Лойд.

Лангтън описа накратко мисис Гриздейл, после пое надолу по главната улица на лагера, търсейки с очи прозореца, на който беше мернал лицето на Мийра.

До него Лойд се прокашля и рече:

— Мистър Даудън ми каза за жена ви, сър. Съжалявам, че ви е сполетяло такова нещастие.

Нещо болезнено се усука под ребрата на Лангтън.

— Благодаря ви.

— Тъжен век беше тоя, нашият — продължи Лойд, сякаш на себе си. — Радвам се, че ще му видим края.

Внезапен висок, остър стон накара инспектора да спре и да се огледа. Звучеше като предсмъртните мъки на гигантски железен звяр.

— Това е Сводът, инспекторе. Слушайте.

Леден вятър бръсна лицето на Лангтън. Секунда по-късно от колосалната конструкция над главата му долетя вой и скърцане. А после протяжен, смразяващ кръвта вой, който инспекторът усети в корените на зъбите си. Изглеждаше невъзможно нещо толкова огромно да се движи и усуква.

— Страшничко, а, сър? — рече Лойд. — Само ако знаете при буря какво става! Нищо чудно, че децата сънуват кошмари.

Малко по-надолу по главната улица Лангтън разпозна къщурката, на чийто прозорец беше видял Мийра. Вратата му отвори слаба, жилеста жена, загърната в опърпан червен шал. Тя кимна на Лойд, после измери Лангтън от главата до петите, а той попита за мисис Гриздейл.

Жената сви устни.

— Какво е направила?

— Нищо. Просто трябва да я попитам…

Някакво движение и иззад рамото на хазяйката надникна умореното лице на медиума.

— Познах ви по гласа, инспекторе. Всичко е наред, мисис Милър. Познавам господина.

— Ще ви чакам отвън — рече Лойд и Лангтън влезе.

Последва мисис Гриздейл нагоре по разклатеното дървено стълбище. Влязоха в стая с наклонен под и толкова разкривени стени, че приличаше на залите с криви огледала по провинциалните панаири. До едната стена бяха опрени две койки, явно изнесени от кораб. В малка камина гореше огън и коминът връщаше половината от пушека обратно в стаята.

— Мисис Гриздейл, не искам да ви притеснявам отново, но…

— Толкова се радвам, че дойдохте, инспекторе. Чувствам облекчение.

Лангтън, все така застанал до вратата, я изгледа.

— Облекчение?

Мисис Гриздейл седна до разклатената маса.

— Тя не ми дава и миг покой.

— Сара?

Жената кимна.

— Сънувам все едно и също: уловена съм в капан, не ми стига въздух, тясно е, стените ме притискат от всички страни. Ужасно е. Ужасно.

Лангтън си спомни делвата, оставена на поцинкованата маса.