Томас Бреннан - Доктор Стъклен

— На кого тогава си ме докладвал? — попита инспекторът, а лицето му почти докосваше това на Макбрайд. — На кого?

Когато двама облечени в бяло санитари, се втурнаха в кухнята, следвани от лекаря, Макбрайд прошепна:

— На началника, сър… На Пърсел…

Студ скова къщата. Сам в гостната, Лангтън седеше, взрян в изстиналата пепел в камината. Санитарите бяха отнесли Макбрайд, а лекарят ги беше последвал вън, клатейки угрижено глава. Лангтън беше поверил Елси на съседската прислужничка и я беше изпратил у дома при майка ѝ. Лекарят ѝ беше дал успокоително заради шока, но Лангтън знаеше, че ще мине много време, преди момичето да се върне към нормалното си аз. Ако изобщо някога се върнеше.

Изтощението беше сломило волята на инспектора. Не искаше нищо друго, освен да заспи. Не можеше да се накара да се разгневи на Пърсел, не и след първия мигновен гняв след признанието на Макбрайд, но и тогава реакцията му беше само по рефлекс.

Възможно ли беше да е истина? Донякъде имаше логика: Макбрайд докладва всички ходове и открития на Лангтън на Пърсел, който, от своя страна, след това ги съобщава на доʞтор Стъклен или на сестра Райт, както я знаеха официално. Пърсел имаше достъп и до Фелоус, и до всички аспекти на живота в полицейското управление. Той знаеше къде държат Джейк, къде след това ще бъде прехвърлено мъртвото му тяло. Не можеше да има по-полезен информатор от самия главен инспектор.

Но защо изобщо е извършил предателството си? С какво доʞтор Стъклен е държал Пърсел?

Делвите. Лангтън си спомни рафтовете в онова помещение в склада на доковете. Всички делви, които преди са пълнели лавиците в мазето на Редфърс. Най-уважаваните членове на обществото — и мъже, и жени — са плащали добри пари, за да се наслаждават вторично на чувствата на мъртвите и умиращите. Най-големите в Ливърпул са участвали в тази незаконна търговия. У някои преживяването сигурно се е превърнало в навик.

При тази мисъл на Лангтън му се догади. Виждаше как Пърсел хваща проводниците с тлъстите си пръсти, как ченето му леко увисва, докато той плячкосва спомените на някоя бедна, пленена душа. Може би дори на душата на Сара.

Тук Лангтън скочи и изтича до входната врата. Там застина. Сестра Райт го беше помолила да не предприема нищо. Да се опълчи на Пърсел би означавало да разклати самите основи на управлението. Всички щяха да научат истината за дѐлваджиите и доʞтор Стъклен.

За пръв път, откак беше напуснал армията, Лангтън се почувства истински и напълно безпомощен, почувства, че не е господар на собствените си действия. Сега сестра Райт го притежаваше. Тя го контролираше. Осъзна колко дълбоко е затънал. Но пък наградата за мълчанието му…

Сара. О, Господи Боже, Сара.

Застанал в антрето, Лангтън разтри очи и се насили да се съсредоточи. Подобно на човек, който се учи наново да ходи след осакатяващ инцидент, той заподрежда внимателно мислите си една след друга. Само работата можеше да го преведе през този ад. Нуждаеше се от задачи за изпълнение.

Първо, да се изкъпе и преоблече. Включи бойлера в кухнята и докато го чакаше да се затопли, си свари прясно кафе. След хладка баня и гладко обръснат, Лангтън си извади чисти дрехи и се погледна в огледалото. Приличаше на жив труп, пепеляв и изпит, но положението беше поне донякъде приемливо. Днес, в деня на откриването на Свода, трябваше да изиграе ролята си убедително. Не можеше да си позволи да предизвиква никакви подозрения, особено сред колегите от управлението.

Овладяната му решителност рухна още в кабриолета, който го караше към Виктория Стрийт. Инспекторът потропа по тавана и каза на кочияша:

— Закарайте ме на Пиър Хед.

— Не знам дали ще мога, сър — отвърна кочияшът, без да сваля поглед от пътя напред. — Полицията е заградила района.

— Закарайте ме колкото е възможно по-близо до лагера.

— До лагера? Ще се постарая, сър.

Докато кочияшът ругаеше и кабриолетът пълзеше през задръстените със знамена и украса улици, Лангтън обмисляше доколко беше разумно това, което се канеше да направи. Мисис Гриздейл може би беше напуснала лагера. Или пък можеше и да не желае да му помага повече. Даже последното беше почти сигурно. Но Лангтън се нуждаеше от отговори, най-малкото имаше отчаяна нужда от окуражаване. Само ако му беше стигнал куражът да улови краищата на проводниците в помещението с делвите в склада на доʞтор Стъклен, сега щеше да е значително по-уверен.

Кабриолетът стигна до Излингтън и оттам нататък Лангтън трябваше да продължи пеш. Още отсега, едва осем часа сутринта, хората вече се тълпяха към Пиър Хед и към Свода. Млади, стари, бедни и добре облечени. Безделници се мотаеха с ръце в джобовете и бутнати на тила кепета. Дечица в тънки дрешки. Матрони от средната класа, понесли плетени кошници за пикник. Микрокосмосът на ливърпулския живот. Всички, привлечени от церемонията по откриването, като метални стружки, привлечени от магнит.