Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Ръцете му се доближиха до проводниците. Още. И още.

Лангтън рухна на колене върху студените плочки на пода. Обви ръце около тялото си и сведе ниско глава.

— Не мога. Да мога да го направя.

— Няма нищо, Матю — сестра Райт погали косата му. — Няма нищо. Не се тревожи.

— Страх ме е.

— Знам. Знам.

Заровил лице в полата на сестра Райт, Лангтън вдиша успокояващия мирис на Лечебницата — дезинфектант, цветя, свежи, прани дрехи. Затвори очи и сълзите потекоха по лицето му.

Сестра Райт продължаваше да гали косата му, да го успокоява така, както навярно беше успокоявала много пациенти. И после, съвсем тихо, му каза:

— Мога да ти помогна и по друг начин…

Лангтън се дръпна от нея и погледна нагоре към лицето ѝ. След толкова шокове, след толкова изненади, наистина вече не знаеше какво да очаква.

— Съпругата ти не е изгубена — рече с усмивка сестра Райт. — Аз мога да я върна сред живите. Нов живот, Матю. Нов живот в ново тяло.

Студът от залата с делвите се беше просмукал до костите на инспектора. Той седеше, свит зиморничаво пред стъкнатия наново огън. Гледаше как пламъците играят зад решетката, сини и жълти, а сестра Райт спокойно обличаше в думи лудостта си:

— Ти сам видя Мичман Джейк — приказваше тя. — Счупихме едното ъгълче на прозореца на килията му, спуснахме му спринцовка и двата края на проводниците. Той сам си инжектира отровата, ние уловихме душата му в атрактора и се изтеглихме. По-късно двама от хората ми отнесоха тялото на Джейк от моргата и го донесоха тук. Обратният трансфер стана съвсем лесно. След три часа в смъртта, той вече седеше в тази стая жив и здрав.

Лангтън се огледа, сякаш очакваше да види Джейк да се спотайва в някой ъгъл.

Сестра Райт продължи:

— Толкова отдавна беше, когато при Клаустус станах свидетелка на първия тромав опит за подобно връщане на душата в тялото. Той държа душата на един войник в делвата цял час, докато се увери, че раненото му тяло наистина е мъртво. Клаустус заши и превърза раните, задвижи отново сърцето чрез електрически шок, а после прехвърли същността обратно в приемника. Видях всичко с очите си. Макар че клетият войник впоследствие ми довери, че с всички сили желае да е починал при опита, процедурата сама по себе си беше успешна.

Прехвърляне. Същност. Приемник. Спокойни, подредени думи, прикриващи една тотална лудост.

— Джейк не е първият — говореше сестра Райт. — Знам за трима ду̀ши тук, в Ливърпул, които ходят, живеят, смеят се и не дават признаци, че преди са обитавали други тела. Твърде много хора умират несправедливо рано, напускат ни, без да има нужда.

Лангтън я гледаше втренчено. Искаше да я накара да замълчи, но пронизващият ѝ поглед го приковаваше на място, както очите на индийската мангуста хипнотизират змията. Нямаше нито сили, нито кураж да спори с младата жена.

— Мога да я върна при теб, Лангтън. Не за няколко дни, за няколко седмици или месеци. Ще я върна за цял живот.

— Не — едва успя да промълви инспекторът.

Сестра Райт се приведе напред.

— Помисли си само: жена ти, жива, да я прегръщаш, да я докосваш. Жива в прегръдката ти. Да чуваш гласа ѝ…

— Това няма да бъде нейният глас.

— Но тя ще ти говори. Ти ще знаеш, че е тя. Ще се взреш в очите на този нов… приемник и ще се увериш, че е тя. Само кажи една дума.

— И къде ще го намериш този клет приемник? — отвърна Лангтън. — Ще убиеш някое бедно момиче? Ще прибавиш още едно престъпление към смъртта на Сара?

— Няма да е необходимо — сестра Райт отвърна очи. — В Лечебницата има едно отделение, което хората почти никога не посещават. Отделение с пациенти, които никога няма да се върнат в света, пациенти, чийто разум ги е изоставил. Макар физически напълно здрави, очите им са като на нещастни, тъпи животни. Вътре в тях има само пустота. Дали заради нараняване, болест или деменция, тези пациенти не са нищо повече от празни съдове. Несъвършени, празни съдове.

Думите ѝ се завъртяха шеметно в главата на Лангтън. Той вътрешно се сви, прииска му се да изчезне, да не слуша повече. Пред очите му беше само образът на Сара, легнала в драпирания с коприна ковчег.

Не беше честно, не беше редно. Тъй млада! Целият живот беше пред тях и те можеха да го изживеят заедно.

Но сестра Райт продължи с мекия си, но категоричен глас.

— В делвата душата угасва. Частиците ѝ губят енергията си. Рано или късно движението им спира. Тогава вече няма нищо, което аз или който и да било друг на света да може да стори. Тогава вече е твърде късно.