Якоб Гримм - Немски сказания (Том първи)

Един човек от Верен край Хьокстер отивал към воденицата в Амелунген да смели зърно; на връщане поискал да си отпочине край хладните води на едно езеро. Тогава откъм разположения срещу Годелхайм Вилберг се спуснала някаква госпожица, доближила го и го заговорила: „Изнесете ми две ведра с вода до върха на Вилберг и добре ще Ви наградя.“ Той изнесъл водата; ала тя рекла: „Утре по същото време елате отново и донесете китката, която носи върху шапката си овчарят от Остерберг.“ На другия ден мъжът поискал цветята от въпросния овчар и ги получил, макар и след много молби. След което се отправил пак към върха на Вилберг, там стояла госпожицата, отвела го до една желязна врата и му казала: „Поднесете китката пред ключалката.“ Щом го сторил, вратата тутакси се открехнала и те влезли вътре; в пещерата пред една маса седяло малко човече, чиято брада била прераснала през каменната маса, а наоколо имало огромни несметни съкровища. Зарадван, овчарят сложил китката цвете на масата и започнал да пълни джобовете си със злато. Ала госпожицата рекла: „Не забравяй най-доброто!“ Мъжът се огледал и помислил, че тя има предвид един голям свещник, но като посегнал към него, изпод масата се подала ръка и го зашлевила през лицето. Госпожицата повторила: „Не забравяй най-доброто!“ Той обаче мислел единствено за съкровищата, а за китката дори не си спомнял. Като напълнил джобовете си, понечил да излезе и тъкмо бил прекрачил прага, когато врата се захлопнала със страшен грохот зад гърба му. Човекът понечил да извади съкровищата, ала в джобовете му имало само някакви хартийки; едва тогава си спомнил за китката и проумял, че тъкмо тя е била най-доброто, след което се отправил тъжен надолу към дома си.

Недалеч от град Вернигероде в една камениста долина има ров, наречен Винарната изба, в който изглежда има големи съкровища. Преди много години един беден овчар, благочестив и кротък човек, пасял там стадото си. Веднъж, тъкмо когато се свечерявало, към него се доближил престарял мъж и му казал: „Последвай ме, ще ти покажа съкровища, от които можеш да вземеш толкова, колкото си поискаш.“ Овчарят поверил на кучето си да пази стадото и последвал стареца. Не след дълго земята се отворила, двамата се заспускали надолу, додето достигнали до помещение, в което били струпани най-големите съкровища от злато и скъпоценни камъни. Овчарят си избрал кюлче злато, а някакъв невидим му рекъл: „Отнеси златото при градския златар, който ще ти плати скъпо и прескъпо.“ След което водачът му го извел до изхода, овчарят направил каквото му било наредено и златарят му наброил куп пари. Зарадван, той ги занесъл на баща си, а той му казал: „Опитай още веднъж да се спуснеш в дълбините.“ „Да, татко, отвърнал овчарят, оставих там ръкавиците си, та ако ме придружите, ще си ги взема.“ През нощта двамата се отправили на път, намерили мястото и отвора в земята и достигнали до подземните богатства. Всичко си стояло така, както първия път, там били и ръкавиците на овчаря; двамата напълнили джобовете си толкова колкото можели да носят, след което излезли навън, а вратата се захлопнала зад тях със силен грохот. Следващата нощ те понечили да рискуват за трети път, но се лутали насам-натам, без да могат да открият входа или поне следа от него. Тогава насреща им се изправил онзи старец и рекъл на овчаря: „Ако не си беше взел ръкавиците, ами ги беше оставил, щеше да намериш входа и третия път, тъй като той беше отворен и достъпен за теб три пъти; сега обаче е завинаги невидим и заключен за теб.“ Говори се, че духовете не могат да задържат онова, което земните люде са забравили в дома им, и не намират покой, докато тези не си го вземат.

Илзенщайн е една от най-големите скали в планината Харц, тя се намира откъм северната страна в графство Вернигероде, недалеч от Илзенбург, в подножието на Брокен и край нея тече река Илзе. Насреща й има друга скала, чиято структура е сходна и която изглежда да е била отделена от първата при някакво земетресение. При потопа двама влюбени побягнали към Брокен, за да се спасят от все повече надигащите се води на това всеобхватно наводнение. Когато го достигнали и застанали заедно на една скала, тя се разцепила и щяла да ги раздели. Откъм лявата страна, по-близо до Брокен се оказала девойката; откъм дясната — момъкът, и двамата, прегърнати, паднали в буйните води. Девойката се казвала Илзе. Всяка сутрин оттогава тя излиза от Илзенщайн, за да се изкъпе в Илзе. На малцина се е удало да я видят, но който я познава, я хвали. Една ранна утрин я срещнал някакъв въглищар, поздравил я дружелюбно и я последвал по даден от нея знак до скалата; пред скалата тя взела сака му, влязла вътре и го изнесла пълен. След което наредила на въглищаря да го отвори чак в хижата си. Тежестта му изненадала човека и когато достигнал до моста над Илзе, той не можел повече да се сдържа, отворил сака и видял жълъди и шишарки. Той неохотно ги изсипал в реката, ала когато камъните се докоснали до Илзе, той дочул звън и с ужас забелязал, че е изсипал злато. Прочее, грижливо съхраненият по ъглите на сака остатък все пак го направил достатъчно богат. Според друго сказание някога върху Илзенщайн се издигал замъкът на някакъв крал от Харц, който имал прекрасна дъщеря на име Илзе. Наблизо живеела вещица, чиято дъщеря пък била безмерно грозна. Мнозина женихи се домогвали до Илзе, а дъщерята на вещицата не пожелавал никой, така че вещицата се разгневила и превърнала с помощта на магия двореца в скала, в чието подножие оставила видима единствено за кралската дъщеря врата. От тази врата всяка сутрин излиза омагьосаната Илзе и се къпе в реката, наречена на нейно име. Ако някой човек има късмет да я види, докато се къпе, тя го отвежда в двореца, нагощава го вкусно и го отпраща богато възнаграден. Завистливата вещица обаче е сторила тъй, че тя да бъде виждана как се къпе само през няколко дена в годината. Да я спаси може единствено онзи, който се къпе по същото време в реката и който е равен с нея по красота и добродетелност.