Unknown - index1

Като цяло Алекс не вярваше в съвпаденията. Умът му трескаво препускаше в опит да напасне парчетата от пъзела.

– Опитахте ли да се свържете с властите в Небраска, за да проверите дали господин Бъкман не е бил сред оцелелите от огнената стихия? Чух, че било пълен хаос, но повечето пациенти са успели да се измъкнат.

– И аз чух подобни обнадеждаващи вести. Опитах да получа повече информация, но засега цари голямо объркване. Тъй като съм адвокат, успях да се добера до държавния надзор на болницата, но никой не можа да открие дори регистъра с пациентите.

– Има ли някакви други архиви? – попита Алекс.

– Казаха ми, че целият архив изгорял в пожара. Трябвало да има копия на картоните на болните, съхранявани другаде, но имало проблем с откриването им – споменаха нещо като компютърен вирус. Никой не подозирал за проблема, докато не решили да потърсят копията, и се оказало, че са безвъзвратно изгубени. Поради това в момента властите са в пълно неведение, дори що се отнася до това колко пациенти са се лекували в болницата. Така установяването на точния брой на загиналите става още по-трудно. О, съжалявам. Чуйте ме само, говоря ви за господин Бъкман и за разни странични неща, докато вие сте загубили майка си. Вероятно сега ви предстоят хиляди неща за уреждане.

– Няма нищо. Всъщност нямам нищо за уреждане. Нямам живи роднини. Дядо ми почина наскоро. Майка ми като пациент на психиатрична болница в продължение на дълги години няма приятели, няма дори познати. В действителност нямам какво да уреждам. Просто ще трябва да изчакам за евентуално намиране на останките й – ако има такива. Пожарът беше доста силен. Засега нямам какво друго да правя.

– Разбирам. Възнамерявате ли да дойдете насам?

На Алекс му се стори, че долови странно напрежение във въпроса.

– Да. Трябва само да проверя за полети. Ще се опитаме да хванем най-ранния полет за Бостън.

– Да хванете? Ще ви придружава ли някой?

– Годеницата ми.

Последва нова пауза.

– Това е чудесно. Поздравления.

– Благодаря. Ще се запознаете. Тя е прекрасен човек. Много ми помага да преживея загубата на майка ми. Казва се Джакс. И е тук, до мен, в момента. Пуснал съм разговора ни на високоговорител, така че можете да я поздравите.

Подканена от Алекс, Джакс се наведе към телефона.

– Здравейте, господин Фентън.

– Много ми е приятно. Съжалявам за неочаквано споходилите ви беди.

– Благодаря. Правим каквото можем.

– Чакам с нетърпение да ви видя скоро тук.

– Пристигаме колкото може по-скоро – каза Джакс.

– При първа възможност ще ви съобщя номера на полета ни – добави Алекс.

Последва дълга пауза.

– Господин Рал, бих ви препоръчал да не летите.

Алекс наостри уши.

– И защо?

Нова пауза.

– Мога ли да бъда откровен с вас?

– Бих искал.

– Боя се, че определени хора следят авиокомпаниите и полетите в опит да ви открият.

Кръвта на Алекс се смрази.

– Определени хора ли?

– Възможно е тези хора да представляват опасност за вас. Мисля, че очакват идването ви тук. Възможно е да наблюдават летищата и автогарите. Всъщност навярно и всякакъв друг възможен обществен транспорт до тук. Не бих искал да ви тревожа, господин Рал, но вярвам, че тези хора наистина са заплаха за вас.

– Мисля, че знам какво имате предвид.

Последва нова пауза, този път по-дълга, сякаш човекът преценяваше какво иска да каже или по-скоро колко иска да каже.

– Свърза ли се някой с вас… хм, бяхте ли заплашен от някого?

– Мисля, че говорим за едни и същи хора. Вече се сблъсках с тях.

– Добре ли сте? – Въпросът дойде мигновено. В гласа му се четеше истинска загриженост, дори тревога.

– Да. Сега вече мисля, че ще е най-добре да дойда незабавно при вас. Имам адреса ви…

– Не.

– Не?

– Работата е там, че… – Последва нова пауза, преди човекът да продължи: – Страхувам се, че същите тези хора следят офиса ми. Няма как да съм сигурен. Съжалявам, не искам да ви тревожа неоснователно. Може би е просто параноя от моя страна.

Алекс пое дълбоко въздух.

– Господин Фентън, това е твърде важно за нас, за да продължаваме с преструвките. Вие бяхте откровен с мен и аз ще бъда откровен с вас. Сега трябва да ме изслушате, при това много внимателно. Тези хора са убийци.

Алекс не знаеше дали човекът се готви да му се изсмее, или да му затвори телефона.

– Слушам ви, господин Рал.

Алекс възприе това, че той не се опита да омаловажи опасността, като добър знак. Всъщност човекът звучеше загрижено, дори изплашено.