Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

– Все още не сме обсъдили хонорара ти – възрази Хенрик Вангер.

– Няма нужда.

– Не мога да те принудя да приемеш, ако не искаш. Но чуй какво мога да ти предложа. Дирх Фроде вече е оформил един договор. Детайлите подлежат на обсъждане, но договорът е много прост и единственото, което му липсва, е подписът ти.

– Хенрик, няма смисъл. Не мога да разреша загадката около изчезването на Хариет.

– Договорът не те и задължава да го правиш. Единственото, което искам от теб, е да дадеш най-доброто от себе си. Ако не успееш, ще приема, че такава е волята на Господа или на съдбата – в случай, че не вярваш в Бог.

Микаел въздъхна. Чувстваше се все по-неудобно и му се искаше да приключи посещението си в Хедебю, но въпреки това отстъпи.

– Слушам ви.

– Искам в продължение на една година да живееш и работиш тук, в Хедебю. Искам да прегледаш цялата информация от разследването на изчезването на Хариет, лист по лист. Искам да погледнеш на фактите от друг ъгъл. Искам да поставиш под съмнение всички направени заключения, както би постъпил един разследващ журналист. Искам да следиш за това, което аз, полицията и другите следователи сме пропуснали.

– Молите ме да изоставя целия си живот и кариерата си за една година и да се отдам на нещо, което е пълна загуба на време.

Хенрик Вангер внезапно се усмихна.

– Що се отнася до кариерата ти, и двамата знаем, че тя в момента е в застой.

Микаел нямаше как да възрази на тази реплика.

– Искам да купя година от живота ти. Предлагам ти работа. Заплата, която едва ли можеш да получиш другаде. Ще ти плащам двеста хиляди крони месечно, тоест 2,4 милиона общо, ако се съгласиш да останеш цялата година.

Микаел бе като онемял.

– Не храня илюзии. Знам, че шансът да успееш е минимален, но ако ти въпреки всичко разрешиш загадката, ще получиш бонус – ще удвоя възнаграждението ти от 2,4 на 4,8 милиона крони. Но нека проявим щедрост и да закръглим на пет милиона.

Хенрик Вангер се облегна назад и наклони глава.

– Мога да преведа парите в която сметка ми кажеш, навсякъде по света. Можеш да ги получиш и в брой в куфар – от теб зависи дали искаш да ги декларираш като доход.

– Това е… лудост – запелтечи Микаел.

– Защо? – попита Хенрик Вангер спокойно. – Аз съм прехвърлил осемдесетте и все още съм с всичкия си. Притежавам огромно състояние, с което мога да разполагам както намеря за добре. Бездетен съм, а и нямам ни най-малкото желание да подаря парите на някой роднина, когото ненавиждам. Направил съм завещание, съгласно което по-голямата част от парите ми ще бъде дарена на Световната фондация за защита на природата. Няколко души, които са ми близки, също ще получат значителни суми – сред тях е и Ана.

Микаел Блумквист поклати глава.

– Опитай се да ме разбереш. Аз съм стар и скоро ще си отида от този свят. В този живот има само едно нещо, което искам – отговор на въпроса, който ме измъчва вече почти четири десетилетия. Не вярвам, че ще го получа, но разполагам с достатъчно лични средства, за да направя един последен опит. Нима е неразумно да отделя част от богатството си за тази цел? Дължа го на Хариет. А и на себе си.

– Ще похарчите няколко милиона крони за едното нищо. Всичко, което трябва да направя, е да подпиша договора и после една година да си клатя краката.

– Няма да стане така. Дори точно обратното – ще работиш по-здраво, отколкото когато и да било през живота си.

– Как може да сте толкова сигурен?

– Защото мога да ти предложа нещо, което няма как да купиш с пари, но за което мечтаеш повече от всичко друго на света.

– И какво е то?

Хенрик Вангер присви очи.

– Ханс-Ерик Венерстрьом. Имам доказателства, че е мошеник. Той започна кариерата си именно в моята компания преди трийсет години и аз мога да ти поднеса главата му на тепсия. Разреши загадката – и ще превърнеш загубата си в съда в репортажа на годината.

ГЛАВА 7 Петък, 3 януари

ЕРИКА ОСТАВИ чашата с кафе на масата и обърна гръб на Микаел. Стоеше до прозореца в апартамента му и се наслаждаваше на изгледа към Гамла стан. Бе 3 януари, три часа следобед. Падналият на Нова година дъжд бе стопил всичкия сняг.

– Винаги съм харесвала тази гледка – рече тя. – Заради подобен апартамент бих напуснала Салтшобаден.

– Имаш ключ. Би могла да се преместиш тук от богаташкия резерват – каза ѝ Микаел.

Той затвори куфара и го изнесе в коридора. Ерика се обърна и го загледа с недоверие.

– Не говориш сериозно, нали – рече тя. – Преживяваме ужасна криза, а ти стягаш два куфара и заминаваш някъде на майната си в дивото.