– Някой се е намирал в стаята на Хариет по това време.
– Разпитах всички. Никой не иска да признае, че го е отварял.
– Което означава, че това е сторила самата Хариет и следователно е била жива по това време, или пък, че някой ви е излъгал. Но защо му е на убиеца да ходи в стаята ѝ и да отваря прозореца? А и защо някой би лъгал?
Хенрик Вангер поклати глава. Нямаше отговор на тези въпроси.
– Хариет е изчезнала около три часа или малко след това. Тези снимки ни дават известна представа къде са се намирали хората от острова в този момент. Именно благодарение на тях мога да изключа една част от списъка на заподозрените. Аналогично в него мога да включа други лица, които не са попаднали в обектива на фотографа в тази времева граница.
– Не отговорихте на въпроса ми как според вас е изчезнало тялото. Предполагам, че обяснението е съвсем просто. Като при добрите стари фокуси.
– Всъщност има няколко напълно възможни начина да извършиш престъплението. Убиецът я е нападнал около три часа. Тя или той не е използвал оръжие, в противен случай бихме намерили следи от кръв. Предполагам, че Хариет е била удушена, и то тук, зад оградата на двора; това място е недостъпно за обектива на фотографа, а не се вижда и от къщата. Има малка пряка пътека, която води от дома на свещеника, където Хариет е видяна за последно, до къщата. Днес там има малка градинка и морава, но през 1966 година мястото бе покрито с чакъл и се използваше като паркинг. Единственото, което убиецът е трябвало да направи, е да отвори багажника на някоя кола и да напъха вътре тялото на Хариет. Когато започнахме да я издирваме на следващия ден, на никого не му минаваше през ума, че може би бе извършено престъпление – насочихме цялото си внимание към бреговете, постройките и гората в близост до селцето.
– Тоест никой не е погледнал в багажника на колите.
– А на следващата вечер пътят бе отворен, така че убиецът спокойно би могъл да се качи в автомобила си, да премине по моста и да скрие тялото някъде другаде.
Микаел кимна.
– Съвсем под носа на издирващите. Ако нещата наистина са се развили така, говорим за доста хладнокръвен престъпник.
Хенрик Вангер се разсмя горчиво.
– Току-що направи точна квалификация на голяма част от членовете на семейство Вангер.
ТЕ ПРОДЪЛЖИХА ДА ДИСКУТИРАТ и по време на вечерята, която бе сервирана в шест. Ана бе приготвила печен заек с желе от касис и картофи. Хенрик Вангер поднесе гъсто червено вино. Той смяташе, че е крайно време да направят своите обобщения.
– Признавам, че историята ви е интригуваща. Но продължавам да не разбирам защо сте избрали мен.
– Всъщност вече ти обясних. Искам да открия негодника, който уби внучката на брат ми. Това е причината, поради която искам да те наема.
– Защо?
– Микаел, в продължение на трийсет и седем години толкова много мислих какво би могло да се е случило с Хариет, че почти стигнах до лудост. През годините посвещавах все по-голяма част от свободното си време да я търся.
Той млъкна, свали очилата си и се загледа в някакво невидимо петънце на стъклото. След това впери поглед в Микаел.
– Ако трябва да съм съвсем честен с теб, изчезването на Хариет бе причината да се оттегля от управлението на концерна. Най-лошото е, че вместо времето да излекува болката, то я усили. През 1970 година имаше период, през който мечтаех единствено за малко спокойствие. По това време Мартин вече бе станал член на управата и постепенно пое по-голямата част от моите задължения. През 1976 година се оттеглих напълно и Мартин зае поста на управителен директор. Аз все още имам запазено място в борда, но почти не съм работил, откакто навърших петдесет. През последните трийсет години не е минал и ден, в който да не мисля за изчезването на Хариет. Може би смяташ, че съм обсебен от това, поне мнението на повечето от роднините ми е такова. И може би са прави.
– Това е ужасна трагедия.
– Нещо повече. Тя разби живота ми. Това чувство ставаше все по-осезаемо с течение на времето. Ти познаваш ли се добре?
– Да естествено.
– И аз смятам така за себе си. Не мога да се освободя от случилото се. Но чувствата ми се промениха през годините. В началото скърбях. Исках да я открия и поне да я погреба. Тогава исках да отдам на Хариет нужното ѝ уважение.
– Как точно са се променили?
– Днес искам повече да открия хладнокръвния престъпник. Но смешното е, че колкото повече остарявам, толкова повече търсенето ми се превръща във всепоглъщащо хоби.
Читать дальше