Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

Саландер затвори книгата и погледна задната корица със снимката на автора. Микаел Блумквист бе сниман отстрани. Тъмнорусият му бретон падаше небрежно на челото, сякаш през стаята бе полъхнал вятър точно преди фотографът да щракне копчето, или пък (това бе по-вероятно) самият фотограф, Кристер Малм, го бе оформил така. Той гледаше в обектива с иронична усмивка, а погледът му явно трябваше да излъчва момчешки чар. Доста красив мъж, на когото му предстояха три месеца затвор.

– Здравей, Кале Блумквист – каза тя на висок глас. – Май си доста самонадеян, а?

ПО ОБЯД Лисбет Саландер включи своя лаптоп „iBook“ и отвори програмата за електронна поща Юдора. Целият текст на писмото се побра в един многозначителен ред.

Имаш ли време?

Подписа се като Wasp и изпрати имейла на следния адрес: Plague_xyz_666@hotmail.com. За всеки случай криптира съобщението с помощта на програмата PGP.

После обу черни дънки, грубите зимни ботуши, топъл пуловер с поло, тъмно палто с два реда копчета, светложълти ръкавици в тон, шапка и шал. Свали обеците от веждата и носа си, сложи си светлорозово червило и се огледа в огледалото в банята. Приличаше на всички останали отпускари. Прецени, че бе избрала подходящо камуфлажно облекло за мисията отвъд вражеските линии. Качи се на метрото от спирка „Синкенсдам“ до спирка „Йостемалстор“ и се запъти към улица „Страндвеген“. Вървеше по алеята между двете платна и следеше номерата на къщите. Спря се почти до моста „Юргордсбру“ и заоглежда вратата, която търсеше. Пресече улицата и застана на няколко метра от входа.

Лисбет констатира, че повечето хора, които бяха излезли да се разхождат през този студен 26 декември, вървяха по кея, а само малцина сновяха по тротоара в посока към къщите.

Тя остана да чака търпеливо почти половин час, когато откъм остров Юргорд се зададе възрастна жена с бастун. Тя се спря и огледа подозрително Саландер, която ѝ се усмихна приветливо и ѝ кимна в знак на поздрав. Дамата с бастуна отвърна на поздрава и се опита да разбере дали познава младото момиче. Саландер се обърна с гръб към нея и се отдалечи на няколко стъпки от вратата, сякаш чакаше някого и не я свърташе от нетърпение. Когато отново се обърна, дамата с бастуна вече бе стигнала до вратата и внимателно въвеждаше кода на ключалката. Саландер видя комбинацията без проблем – 1260.

Изчака пет минути, преди да се приближи до вратата. Въведе числото и ключалката щракна. Тя отвори и се огледа. Малко по навътре имаше камера за наблюдение, Саландер ѝ хвърли бърз поглед и я игнорира. Камерата беше един от предлаганите от „Милтън Секюрити“ модели, които започваха да записват едва когато се включеше сигналната система срещу крадци в сградата. Малко по-навътре, отляво на стария асансьор, имаше втора врата, също с код; Лисбет отново въведе комбинацията 1260 и установи, че тя отключваше не само външната врата, но и тази към мазето и кофите за смет. Доста нехайно . Отне ѝ точно три минути да огледа приземния етаж, където откри незаключено перално помещение и стая с кофите за смет. След това използва комплект шперцове, които бе взела назаем от експерта по ключалки на „Милтън“, за да отвори една врата, която явно водеше към залата за срещи на жилищното сдружение. В дъното на мазето имаше стая за отдих и развлечения. Най-накрая намери това, което търсеше – малко помещение, в което се намираше централното командно табло за електрозахранване. Тя разгледа внимателно електромерите, бушоните и муфите. След това извади дигитален фотоапарат „Канон“, не по-голям от пакет цигари. Направи три снимки на това, което я интересуваше.

На излизане хвърли бърз поглед на таблото до асансьора и прочете името на живеещия на последния етаж. Венерстрьом.

После излезе от сградата и се запъти с бързи стъпки към Националния музей. Влезе в кафенето му, за да се стопли и изпие чаша кафе. След около половин час се върна на улица „Сьодер“ и се качи до апартамента си.

Бе получила отговор от Plague_xyz_666@hotmail.com. Когато го разкодира с помощта на криптиращата програма PGP, установи, че той съдържаше единствено числото 20.

ГЛАВА 6 Четвъртък, 26 декември

ОПРЕДЕЛЕНИЯТ ОТ МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ срок от трийсет минути вече отдавна бе изтекъл. Часът бе четири и половина и бе немислимо да успее да се качи на следобедния влак. Но все още имаше надежда да хване вечерния в девет и половина. Той стоеше до прозореца, масажираше врата си и гледаше осветената сграда на църквата в другия край на моста.