Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

Саландер констатира, че Блумквист имаше невероятен стил на писане. Книгата бе откровена и интригуваща и дори читател, незапознат с тънкостите на икономическата журналистика, можеше да открие в нея нещо за себе си. Тонът бе хаплив и саркастичен, но най-вече – убедителен.

Първата глава бе своеобразно хвърляне на ръкавицата, а Блумквист изобщо не си поплюваше. През последните двайсет години шведските икономически журналисти се бяха превърнали в група некомпетентни марионетки, които имаха твърде високо мнение за себе си и бяха неспособни да мислят критично. Той си бе извадил това заключение заради многото случаи, в които икономическите журналисти се задоволяваха да предават буквално, без ни най-малко възражение, изказванията на изпълнителните директори на различни предприятия и на борсовите спекуланти, дори когато бе очевидно, че думите им бяха лъжливи и подвеждащи. Следователно подобни журналисти или бяха наивни и лековерни до такава степен, че бяха неспособни на обективност в работата си, или пък, което бе по-лошото, преднамерено изменяха на професионалния си дълг да подлагат публикуваната информация на критически анализ и да предоставят на обществеността достоверни данни. Блумквист твърдеше, че често изпитвал срам, като го наричали икономически журналист, защото така рискувал да бъде причислен към личности, които той изобщо не смятал за репортери.

Блумквист сравняваше работата на икономическия журналист с тази на криминалните репортери и международните кореспонденти. Описваше каква врява би се вдигнала, ако някой съдебен репортер от голям ежедневник представеше твърденията на прокурора в дело за убийство като достоверни, без да ги подложи на критически анализ и без да се осведоми за позицията на защитата или да интервюира семейството на жертвата, което би му помогнало да си изгради ясна представа за това кое е основателно и кое не. Той имаше предвид, че за икономическата журналистика трябваше да важат същите правила.

Останалата част от книгата предоставяше редица доказателства в подкрепа на изчерпателния увод. Една дълга глава представляваше анализ на статиите за известна интернет компания, публикувани в шест водещи ежедневника, сред които „Финанситиднинген“ и „Дагенс Индустри“, и един репортаж, излъчен в телевизионното предаване „А-економин“. Той цитираше и обобщаваше казаното и написаното от журналистите, след което го съпоставяше с действителната ситуация. Блумквист проследяваше развитието на компанията, като непрекъснато посочваше като пример прости въпроси, които всеки „сериозен журналист“ би трябвало да зададе. Цялата орда икономически репортери обаче бе пропуснала да го направи. Това бе хубав подход.

Друга глава бе посветена на лансирането на акциите на „Телиа“[41] – това бе най-язвителната и саркастична част от книгата, в която бяха споменати и буквално бичувани няколко икономически журналисти, включително някой си Уилям Борг, от когото Микаел бе особено възмутен. В друга глава, пò към края, се сравняваха нивата на компетентност на шведските и чуждестранните икономически репортери. Блумквист описваше как „сериозни журналисти“ от „Файненшъл таймс“, „Икономист“ и няколко немски вестника бяха написали аналогични статии за реалността в своите страни. Съпоставката не бе в полза на шведските им колеги. В последната глава бяха нахвърляни редица предложения за излизане от тази плачевна ситуация. Заключителните думи бяха свързани с увода.

Ако някой парламентарен журналист работеше по подобен начин и подкрепяше без грам критика всяко прието решение, колкото и глупаво да е то, или пък един политически репортер бе също така тотално лишен от преценка, то те или щяха да бъдат уволнени, или преместени в друг отдел, където не биха могли да нанесат такива големи вреди. В света на икономическата журналистика обаче основната задача на репортерите не е да правят критически анализ и обективно да представят откритията си на читателите. Там биват възвеличавани най-успешните измамници. Там се създава и бъдещият образ на Швеция и се подриват последните устои на доверието в журналистическата професия.

Книгата бе изключително сериозна. Тонът бе жлъчен и на Саландер ѝ стана ясно защо произведението бе предизвикало толкова настървени дебати както във вестника на гилдията „Шурналистен“, така и в редица икономически издания, а също – по първите страници и във финансовите рубрики на ежедневниците. Макар че в книгата бяха споменати имената само на неколцина журналисти, Саландер предположи, че заетите в този бранш не бяха кой знае колко много, така че на всички им беше от ясно по-ясно кой стои зад цитираните статии от различни вестници. Блумквист си бе създал яростни врагове, което лъсна и в множеството злоради коментари по повод решението на съда по делото за аферата „Венерстрьом“.