Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

– Как умря тя?

– Почакай. Нещата не са толкова прости, така че трябва да ти разкажа историята в хронологична последователност. След катастрофата хората зарязаха всичко и се втурнаха да помагат. Аз бях… поех ръководството на спасителните действия и бях страшно зает през следващите няколко часа. Знаем, че Хариет също слезе при моста веднага след инцидента, няколко души я бяха видели, но аз наредих всички, които не участваха в спасяването на Аронсон, да се разотидат заради опасността от експлозия. На мястото на катастрофата останахме пет души. Аз и брат ми Харалд. Мъж на име Магнус Нилсон, който се грижеше за имението ми. Сикстен Нурдландер, дървосекач, който притежаваше къща при рибарското пристанище, и Йеркер Аронсон. Той бе само шестнайсетгодишен и всъщност трябваше да го пратя да си върви, но Аронсон в колата беше чичо му. Младежът бе тръгнал с колелото си към града и бе стигнал до моста само няколко минути след злополуката. Към три без двайсет Хариет е била долу, в кухнята. Изпила е чаша мляко и е разменила няколко думи с готвачката Астрид. Наблюдавали са суматохата при моста през прозореца. В три без пет Хариет минава през двора. Тогава я вижда майка ѝ, Изабела, но не разговарят. Няколко минути по-късно среща Ото Фалк, пастора на църквата в Хедебю. По онова време домът му се намираше на мястото на къщата на Мартин Вангер, което ще рече, че свещеникът живееше от тази страна на моста. Той бе настинал и по време на катастрофата си почивал в леглото; беше проспал цялата драма. Бяха му се обадили току-що и той веднага се бе отправил към мястото на инцидента. Хариет се опитала да го спре и да му каже нещо, но той махнал с ръка и я подминал. Ото Фалк е последният човек, който я е видял жива.

– Как умря тя? – повтори въпроса си Микаел.

– Не знам – отвърна Хенрик Вангер с измъчен поглед. – Успяхме да измъкнем Аронсон от колата едва в пет часа следобед. Между другото, той оцеля, въпреки тежките си наранявания, а малко след шест опасността от пожар вече бе отминала. Островът все още бе изолиран, но нещата бяха започнали да се успокояват. Открихме, че Хариет я няма, едва в осем, когато седнахме на масата, за да изядем позакъснялата вечеря. Изпратих една нейна братовчедка да я доведе от стаята ѝ, но тя се върна и каза, че не е могла да я намери. Тогава не отдадох значение на думите ѝ; реших, че сигурно е излязла на разходка или пък не е разбрала, че вечерята е сервирана. Цялата вечер мина в различни спорове със семейството. Едва на следващата сутрин, когато Изабела се опита да се свърже с мен, осъзнахме, че не знаехме къде е Хариет и че никой не я бе виждал от предния ден.

Той разтвори ръце.

– От този ден нататък Хариет Вангер се смята за безследно изчезнала.

– Изчезнала? – повтори като ехо Микаел.

– През всичките тези години не можахме да открием дори и най-малка следа от нея.

– Но ако е изчезнала, как така си сигурен, че някой я е убил?

– Разбирам възражението ти. Мислил съм по този въпрос. Когато даден човек изчезне безследно, има четири възможности. Може да се е скрил някъде по собствено желание. Може да е загинал при злополука. Може да е извършил самоубийство или да е станал жертва на престъпление. Обмислил съм всички възможности до една.

– Значи мислиш, че някой е отнел живота ѝ. Но защо?

– Защото това е единственият разумен извод.

Хенрик Вангер вдигна пръст.

– В началото се надявах, че е избягала. Но дните минаваха и аз осъзнах, че нещата стоят по друг начин. Какво имам предвид. Как едно шестнайсетгодишно момиче, израснало в сравнително затворена среда, макар и да се отличава с безспорна находчивост, би могло да се справи съвсем самò в големия свят, да се скрие някъде и така да прикрие следите си, че никой да не го открие? Откъде би могло да се сдобие със средства? А дори и да си намери работа, би трябвало да посочи адрес, където да получава известия за дължимите данъци.

Той вдигна още един пръст.

– После естествено реших, че ѝ се е случило някакво нещастие. Би ли ми направил една услуга – отиди до бюрото и отвори най-горното чекмедже. Там ще намериш карта.

Микаел изпълни молбата на стареца и разгърна картата върху масата за сервиране. Остров Хедебю бе къс земя с неправилна форма, дълъг около три километра и широк около километър, километър и половина. Голяма част от острова бе покрита с гори. Жилищните постройки бяха разположени предимно около моста и къщите край пристана. На отвъдната страна на острова се намираше чифликът „Йостергорд“, откъдето Аронсон бе започнал злощастното си пътуване.