– Как я получихте? – попита Микаел с приглушен глас.
– По пощата, увита в подаръчна хартия и поставена в пощенски плик с въздушни мехурчета. Пакетът бе изпратен от Стокхолм. Не бе посочен подател. Нямаше и писмо.
– Искате да кажете… – Микаел махна с ръка.
– Това, че може би аз бях причината за убийството на Хариет, ме подлудяваше. Не бе тайна, че с нея имахме специална връзка и че я приемах като своя дъщеря.
– Какво искате от мен? – попита Микаел остро.
КОГАТО ЛИСБЕТ САЛАНДЕР паркира обратно тойотата в подземния гараж на „Милтън Секюрити“, реши да отиде до тоалетна горе в офиса. Тя отвори с пропуска си и се качи директно на третия етаж, защото не искаше да минава през главния вход на втория етаж, където работеха дежурните. Лисбет мина през тоалетната и си взе кафе от автомата за еспресо, който Драган Армански бе решил да купи, когато най-накрая осъзна, че Лисбет Саландер никога няма да започне да приготвя кафе само защото някой очакваше това от нея. После отиде в кабинета си и метна коженото си яке на един стол.
Кабинетът ѝ имаше кубична форма с размери два на три метра и бе отделен със стъклена стена. Мебелировката се състоеше от бюро с поостарял настолен компютър Dell, един стол, кошче за отпадъци, телефон и етажерка. На етажерката имаше няколко телефонни указателя и три празни бележника. Двете чекмеджета на бюрото съдържаха няколко изхабени химикалки, кламери и бележник. На перваза на прозореца имаше умряло цвете с кафяви изсъхнали листа. Лисбет Саландер огледа замислено цветето, сякаш го виждаше за първи път. След това го грабна решително и го хвърли в кошчето за отпадъци.
Тя рядко вършеше някаква работа в кабинета си и стъпваше в него може би около дузина пъти годишно, най-вече когато искаше да се усамоти и да преработи някой доклад, преди да го предаде. Драган Армански беше настоял тя да има свое собствено кътче. Мотивът му бе, че по този начин ще се чувства като част от компанията, въпреки че работеше на хонорар. Тя обаче подозираше, че Армански се надява така да може да я държи под око и да се намесва в личните ѝ дела. В началото ѝ отредиха кабинет в дъното на коридора. Той представляваше по-голяма стая, която трябваше да дели с един колега. Но тъй като нея никога я нямаше, началникът ѝ накрая я премести в миниатюрната стаичка в края на коридора, която никой не използваше.
Лисбет Саландер извади маншета, който бе получила от Plague. Тя постави предмета на бюрото пред себе си, загледа се замислено в него, прехапа долната си устна и се вглъби.
Минаваше единайсет и половина и тя бе сама на етажа. Изведнъж ѝ стана скучно.
Изправи се след миг, отиде до другия край на коридора и натисна вратата на кабинета на Армански. Бе заключена. Тя се огледа. Вероятността някой да се появи в коридора в дванайсет часа на 26 декември бе съвсем минимална. Тя отвори вратата с копие на главния ключ на компанията, което бе извадила незаконно няколко години по-рано.
Кабинетът на Армански бе обширен – с бюро, фотьойли за посетителите и малка конферентна маса за осем души в единия ъгъл. Блестеше от чистота. Тя отдавна не бе тършувала в стаята на шефа си, а сега така или иначе беше в офиса… Прекара един час на бюрото му и се осведоми как се развива разследването на един евентуален корпоративен шпионин, кои служители бяха назначени „под прикритие“ в една компания, където вилнееше организирана банда крадци, както и какви свръхсекретни мерки бяха предприети в защита на една клиентка, която се страхуваше, че бащата на децата ѝ би могъл да ги отвлече.
Накрая върна всички документи по местата им, заключи вратата на кабинета на Армански и се прибра пеша в апартамента си на улица „Лундгатан“. Бе доволна от деня.
МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ОТНОВО ПОКЛАТИ глава. Хенрик Вангер бе седнал зад бюрото си и го наблюдаваше спокойно, сякаш вече бе подготвен за всички евентуални възражения.
– Не съм сигурен дали някога ще узнаем истината, но не искам да си отида от този свят, без да направя един последен опит – рече старецът.
– Това е лудост – констатира Микаел.
– Защо?
– Чух достатъчно. Хенрик, разбирам мъката ви, но ще съм честен с вас. Това, което ме молите да направя, е пълна загуба на време и пари. Искате от мен да разреша като с магия една мистерия, оказала се непосилна за криминалисти и професионални следователи, които разполагат с далеч по-големи ресурси. Молите ме да разреша престъпление почти четирийсет години след извършването му. Как бих могъл да се справя?
Читать дальше