Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

– Драган, желаеш ли ме?

Армански остана като парализиран и се чудеше какво да отговори. Първият му импулс бе да отрече и така евентуално да я нарани. След това забеляза погледа ѝ и осъзна, че тя за първи път му задаваше личен въпрос. Беше напълно сериозна и щеше да приеме всеки опит за шега от негова страна като лична обида. Искаше да говори с него. Той се чудеше колко дълго бе събирала смелост да му зададе този въпрос. Остави бавно химикалката си на масата и се облегна назад. Най-накрая се отпусна.

– Какво те кара да мислиш така? – попита той.

– Начинът, по който ме гледаш, и начинът, по който не ме гледаш. Както и всичките онези пъти, когато понечваше да протегнеш ръка и да ме докоснеш, но нещо те спираше.

Той внезапно ѝ се усмихна.

– Винаги съм имал чувството, че ще ми отхапеш ръката, ако те пипна дори с пръст.

Тя не отвърна на усмивката му. Изчакваше.

– Лисбет, аз съм твой началник и дори да изпитвам привличане към теб, никога не бих направил каквото и да било в тази посока.

Тя все още чакаше.

– Ако трябва да съм честен, имало е моменти, в които съм усещал такова привличане. Не мога да обясня защо, но това е факт. Аз много те харесвам по някаква непонятна дори и за мен причина, но не искам да спя с теб.

– Добре. Защото това никога не би се случило.

Армански се разсмя. Това бе първият път, когато Саландер му казваше нещо лично, макар че то бе възможно най-лошото, което един мъж можеше да чуе. Той се опита да намери най-подходящия отговор.

– Лисбет, много добре разбирам, че един старец над петдесет не би могъл да привлече вниманието ти.

– Не, не се интересувам от старци над петдесет, които освен това са ми и началници – тя вдигна ръка. – Чакай, остави ме да довърша. Понякога се държиш глупаво и си досадно бюрократичен, но освен това си и привлекателен мъж… И аз понякога също усещам… Само че си мой началник, познавам съпругата ти и бих искала да продължа да работя за теб, така че най-глупавото, което мога да направя, е да те изчукам.

Армански седеше притихнал и не смееше да диша.

– Давам си сметка какво направи за мен и съм ти благодарна. Оценявам, че ти победи предразсъдъците си и ми даде шанс. Но не искам да си ми любовник, а същевременно не можеш и да си ми баща.

Тя замлъкна. След малко Армански въздъхна тежко.

– А какъв искаш да ти бъда?

– Просто искам да продължа да работя за теб. Ако, разбира се, ти нямаш нищо против.

Той кимна, след което ѝ отговори толкова откровено, колкото му стигна смелостта.

– Много бих искал да продължиш да работиш за мен. Но освен това ми се иска да ме смяташ за свой приятел и да ми вярваш.

Тя кимна.

– Ти не си от хората, които предразполагат другите към приятелство – рече той изведнъж. Тя помръкна леко, но той продължи неумолимо: – Наясно съм, че не искаш никой да ти се бърка в живота, и ще се опитам да не го правя. Но имаш ли нещо против да продължа да те харесвам?

Саландер мисли доста дълго. После му отговори, като се изправи, заобиколи бюрото му и го прегърна. Той буквално бе потресен. Хвана я за ръката, едва когато тя го пусна.

– Можем ли да сме приятели? – попита той.

Тя отново кимна.

Това бе единственият път, когато прояви нежност към него и когато изобщо го докосна. Споменът за този миг стопляше сърцето на Армански.

Бяха изминали четири години, откакто започна работа при него, а все още не му бе разкрила нищо от личния си живот или миналото си. Той веднъж изпробва собствените си умения по „препро“, за да намери информация за нея. Дори проведе дълъг разговор с адвокат Холгер Палмгрен, който не изглеждаше особено изненадан да го види, но фактите, които накрая откри, не засилиха особено доверието му към нея. Никога не отвори дума за това и не го обсъди с нея, нито пък ѝ подсказа по някакъв начин, че се бе ровил в личния ѝ живот. Вместо това прикри притеснението си и засили бдителността си.

САЛАНДЕР и Армански постигнаха споразумение преди края на тази странна вечер. За в бъдеще тя щеше да прави проучвания за него на хонорар. Освен това всеки месец щеше да получава една твърда сума, независимо дали има работа, или не. Реалният ѝ доход зависеше от сумата, която тя сама щеше да определи за изпълнение на дадена задача. Сама щеше да избира методите си на работа, но в замяна на това се задължаваше никога да не му създава неприятности или да скандализира „Милтън Секюрити“ с действията си.

Според Армански това бе най-изгодното решение за него, за компанията и за самата Саландер. Той съкрати проблематичния отдел ПП до един служител на постоянен щат – по-възрастен сътрудник, който поемаше обикновените рутинни случаи и отговаряше за отчетите за кредитоспособността. Всички заплетени и трудни задачи даваше на Саландер или, ако нещата наистина тръгнеха на зле, на още няколко външни агенти на хонорар, които имаха собствена практика, така че „Милтън Секюрити“ не носеше отговорност за тях. Тъй като Армански често се ползваше от услугите ѝ, Саландер получаваше доста голяма заплата. Сумата можеше да е значително по-висока, но Саландер работеше, само когато поискаше а позицията ѝ бе, че ако на Армански това не му харесва, може да я уволни.