Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

ОЩЕ ПО-ГОЛЯМ проблем за Армански представляваше фактът, че той не беше наясно със собствените си чувства към младата жена. Тя бе като неприятен сърбеж – хем те влудява, хем те кара да се чешеш. Не бе сексуално привличане, поне Армански не смяташе така. Жените, които обикновено привличаха погледа му, бяха руси и закръглени, с пухкави устни, които подклаждаха въображението му, а освен това от двайсет години бе женен за една финландка на име Ритва, която, макар и вече на средна възраст, отговаряше на всяко едно от тези изисквания. Никога не ѝ бе изневерявал. Е, не липсваха отделни случки, които биха могли да оставят грешно впечатление у съпругата му, но бракът им като цяло бе щастлив. Имаше и две дъщери на възрастта на Саландер. Във всеки случай не се интересуваше от плоски девойки, които отдалеч можеха да бъдат взети за кльощави младежи. Не му беше в стила.

Въпреки това вече няколко пъти бе имал неуместни фантазии за Лисбет Саландер и трябваше да признае, че изпитваше известно вълнение в нейно присъствие. Той обаче смяташе, че това привличане се дължи на различността ѝ. По същия начин би могъл да се влюби в рисунка на гръцка приказна нимфа. Саландер олицетворяваше един нереален живот, който го очароваше, въпреки че не можеше да стане част от него, а и тя не би му позволила.

Веднъж Армански бе седнал в едно кафене на площада в Гамла стан, когато Лисбет Саландер бавно се появи на хоризонта и седна на една маса в противоположния край на заведението. Бе в компанията на три момичета и едно момче, които бяха облечени почти еднакво. Армански я бе наблюдавал любопитно. Изглеждаше също толкова резервирана, колкото на работното си място, но всъщност се засмя на нещо, което момичето с пурпурночервената коса разказа.

Армански се чудеше как би реагирала Саландер, ако един ден той се появеше в офиса със зелена коса, изтъркани дънки и обсипано с капси кожено яке. Дали щеше да го приеме като равен? Може би – тя се държеше така, сякаш нищо от заобикалящия я свят не я засягаше. Най-вероятно просто би му се изсмяла.

Бе седяла с гръб към него, без да се обърне нито веднъж – явно не подозираше, че той е там. Армански се почувства странно притеснен от близостта ѝ, а когато след известно време се изправи, за да си тръгне незабелязано, тя внезапно извърна глава и погледна право към него, сякаш през цялото време бе знаела, че той е там, и го бе следила с радара си. Тя толкова ненадейно беше впила очи в него, че той се почувства така, сякаш го бяха нападнали. Направи се, че не я забелязва, и се отдалечи с бързи крачки. Тя не го поздрави, но продължи да изгаря гърба му с поглед чак докато той не сви зад ъгъла.

Саландер се смееше рядко, кажи-речи почти не ѝ се случваше. На Армански обаче му се струваше, че с времето тя омекна. Беше, меко казано, доста суха, но се случваше по устните ѝ да пробяга крива, иронична усмивка.

Армански понякога се чувстваше толкова провокиран от безчувствеността ѝ, че му се искаше да я хване, да я разтърси и да проникне под черупката ѝ, за да успее да спечели нейното приятелство или поне уважението ѝ.

Един път, след като вече бе работила за него в продължение на девет месеца, той се опита да обсъди чувствата си с нея. Това се случи през една декемврийска вечер на коледното парти на „Милтън Секюрити“, а той бе пиян както никога. Не беше казал нищо неприлично – просто се бе опитал да сподели, че я харесва. Най-вече му се искаше да ѝ обясни, че изпитва към нея бащински чувства и че тя винаги може да се обърне за помощ към него и да разчита на дискретността му. Дори се бе опитал да я прегърне. Съвсем по приятелски, разбира се.

Тя се беше изтръгнала от непохватната му прегръдка и бе напуснала тържеството. Известно време не идваше на работа и не си вдигаше телефона. За Драган Армански отсъствието ѝ бе живо мъчение, дори наказание. Нямаше с кого да сподели как се чувства. За първи път с ужас ясно осъзна какво унищожително въздействие има върху него Лисбет Саландер.

Саландер се завърна една януарска вечер три седмици по-късно, когато Армански бе останал след работно време, за да прегледа годишния отчет. Влезе в кабинета му съвсем безшумно, като призрак, така че той изведнъж забеляза, че тя стои в сумрака до вратата и го гледа. Той нямаше представа кога бе дошла.

– Искаш ли кафе? – попита го тя.

След това затвори вратата и му подаде чаша еспресо от кафемашината в стола. Той я пое мълчаливо. Изпита едновременно облекчение и страх, като я видя как затръшва вратата с крак, сяда в креслото за посетители и впива очи в него. След това Саландер му зададе забранения въпрос така директно, че той нито можеше да отговори шеговито, нито можеше да се измъкне по какъвто и да било начин.