Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

– Какво си намерила? – възкликна Армански шокирано.

– Успокой се. Прибрах го в сейфа му.

– Да не би да ти е дал и комбинацията на личния си шкаф за папки? – попита Армански задъхано.

– Не, не точно. Само че я държи записана на едно листче под подложката си за бюро заедно с паролата на компютъра си. Важното в случая обаче е, че този нескопосан частен детектив е направил напълно безполезно предварително проучване. Пропуснал е, че въпросният господин има огромни дългове от хазарт и смърка кокаин като луд. В добавка към това приятелката му се е обърнала за помощ към център за закрила на жени жертви на насилие, защото я пребил от бой.

Тя млъкна. Армански не каза нищо в продължение на няколко минути, докато преглеждаше въпросния доклад. Той бе професионално оформен, написан на разбираем, стегнат език. Съдържаше множество препратки към изворите на информация, както и изказвания на приятелите и познатите на обекта на проучването. Накрая вдигна очи и каза само две думи: „Докажи го.“

– С колко време разполагам?

– Три дни. Ако в петък следобед не можеш да представиш доказателства в подкрепа на твърденията си, ще бъдеш уволнена.

ТРИ ДНИ ПО-КЪСНО тя мълчаливо представи своя също толкова изчерпателен доклад, според който приятното на пръв поглед младо юпи всъщност бе жалък задник. Армански прочете доклада ѝ няколко пъти през уикенда, а в понеделник вяло се зае да проверява нейните твърдения. Още преди да започне обаче, му бе ясно, че информацията ѝ ще се окаже вярна.

Армански бе учуден и същевременно ядосан сам на себе си, защото явно бе сбъркал в преценката си за нея. Бе я мислил за глупава, дори умствено изостанала. Не беше очаквал момиче, което в основното училище бе бягало от час толкова често, че дори не бе успяло да завърши, да напише толкова изпипан в езиково отношение доклад, който освен това съдържаше невероятни наблюдения и информация. Армански не можеше да си обясни как се бе сдобила с тях.

Той бе убеден, че на никого от останалите служители на „Милтън Секюрити“ не би се удало да убеди някой лекар от Подслон за жени, пострадали от насилие, да разкрие поверителна информация от картона на своя пациентка. Когато я попита как бе успяла, получи уклончив отговор. Не смятала да разкрива източниците си. Постепенно Армански осъзна, че Лисбет Саландер няма намерение да обсъжда методите си на работа нито с него, нито с когото и да било другиго. Това го притесняваше, но не до такава степен, че да устои на изкушението да изпита уменията ѝ.

Той обмисля въпроса в продължение на няколко дни.

Спомни си какво му беше казал Холгер Палмгрен, преди да я изпрати при него. „Всички хора заслужават шанс.“ Спомни си часовете по вероизповедание, през които бе научил, че е негов дълг пред Бог да помага на нуждаещите се. Той всъщност не вярваше в Бог и не бе посещавал джамия от тийнейджърските си години, но смяташе, че Лисбет Саландер се нуждае от солидна помощ и подкрепа. Никога преди не бе правил подобно нещо.

ВМЕСТО да я уволни, Армански повика Лисбет Саландер на разговор на четири очи, за да се опита да разбере как всъщност бе устроена тази девойка с толкова труден характер. Той се доубеди, че Лисбет Саландер страда от някакъв вид сериозно разстройство, но освен това откри, че зад начумереността ѝ се крие голям интелект. Смяташе я за твърде крехка и необуздана, но за своя най-голяма изненада постепенно започна да я харесва.

През следващите месеци Армански прибра Саландер под крилото си. Ако трябва да сме честни, той гледаше на нея като на малък проект със социална насоченост, с който се бе захванал за собствено удоволствие. Даваше ѝ леки проучвателни задачи и се опитваше да ѝ помага със съвети как да ги изпълни. Тя го слушаше търпеливо, след което правеше каквото си знае. Помоли началника на техническия отдел на „Милтън“ да ѝ покаже най-основното при работата с компютри. Тя прекара един цял следобед седнала мирно на чина, докато накрая началникът на техническия отдел с неохота констатира, че Саландер притежава повече познания по информатика от по-голямата част от останалите служители на компанията.

Армански скоро осъзна, че въпреки разговорите за развитие, предложенията за спецкурсове по време на работа и всички останали средства за убеждение Лисбет Саландер нямаше никакво намерение да възприеме обичайните методи на работа в „Милтън“. Това поставяше началника ѝ пред трудноразрешима дилема.

Тя продължаваше да бъде трън в очите на останалите служители на компанията. Армански бе наясно, че не би позволил на друг от подчинените си да идва и да си тръгва от работа, когато си поиска, и че при нормални обстоятелства би му поставил ултиматум да промени поведението си. Освен това обаче осъзнаваше, че ако постъпеше така с Лисбет Саландер или я заплашеше с уволнение, тя просто щеше да вдигне рамене. Следователно той трябваше или да се отърве от нея, или да приеме, че тя не е като всички останали.