Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

Армански бе убеден, че тя не страда от хранително разстройство. Ядеше всякаква боклучава храна. Просто си бе хилава по рождение, с тънки кости, благодарение на което изглеждаше съвсем крехка, като момиче. Дланите и китките ѝ бяха слаби, а гърдите ѝ едва се различаваха под дрехите. Бе на двайсет и четири, но приличаше на четиринайсетгодишна.

Имаше голяма уста, малък нос и високи скули, което придаваше на външния ѝ вид леко ориенталско излъчване. Движенията ѝ бяха чевръсти, като на паяк, а когато пишеше на компютър, пръстите ѝ пробягваха по клавишите с бясна скорост. С това тяло никога не би могла да направи кариера в модния бранш, но с правилния грим лицето ѝ, снимано отблизо, би било достойно за всяка рекламна табела. Всъщност, ако човек се абстрахираше от грима (понякога тя използваше дори едно противно черно червило), татуировките и пиърсинга на носа и веждата, тя бе… хм… привлекателна.

Фактът, че Лисбет Саландер работи за Драган Армански, сам по себе си будеше удивление. Тя не бе от типа жени, с които той обикновено общуваше или пък би назначил в компанията си.

Тя бе започнала като момиче за всичко в офиса, докато Холгер Палмгрен, адвокатът на пенсионна възраст, който движеше делата на стария Ю. Ф. Милтън, не му подшушна, че Лисбет Саландер е находчива девойка с малко труден характер. Палмгрен бе помолил Армански да ѝ даде шанс и той с неохота се бе съгласил. Палмгрен бе от хората, на които отрицателният отговор действаше като стимул да удвоят усилията си, затова бе по-лесно веднага да му кажеш „да“. Армански знаеше, че Палмгрен обича да се занимава с проблемни младоци и всякакви социални щуротии, но въпреки това имаше добра преценка.

Бе съжалил в мига, в който видя Лисбет Саландер.

Тя не беше просто леко проблемна девойка, а направо олицетворяваше това понятие. Не бе завършила основното си образование, нямаше и гимназиално, да не говорим за висше.

През първите месеци бе работила на пълен работен ден, но не съвсем – почти на пълен работен ден или, ако трябва да сме съвсем точни, се беше появявала в офиса от време на време. В задълженията ѝ влизаше да вари кафе, да приема пощата и да обслужва ксерокса. Проблемът бе, че не даваше и пет пари за обичайното работно време и дисциплината.

За сметка на това обаче изключително добре ѝ се удаваше да дразни колегите си в компанията. Измислиха ѝ прозвището „момичето с две мозъчни клетки“ – една, за да диша, и една, за да стои изправена. Никога не говореше за себе си. Не откликваше на опитите на част от колегите да завържат разговор с нея и те бързо се отказваха. Всички опити за шега удряха на камък – тя или поглеждаше майтапчията с големи безизразни очи, или отвръщаше с явно раздразнение.

Освен това се говореше, че настроенията ѝ внезапно се сменяли драматично, ако си втълпяла, че някой ѝ се подиграва, което си беше част от професионалния жаргон. Поведението ѝ не предразполагаше нито към доверие, нито към приятелство и тя бързо се превърна в странен елемент, който блуждаеше из коридорите на „Милтън“ като бездомна котка. Смятаха я за напълно безнадежден случай.

След месец на непрестанни проблеми Армански я бе повикал в кабинета си с ясното намерение да я уволни. Тя го бе изслушала безучастно, докато изброяваше прегрешенията ѝ, без да възрази или дори да повдигне вежда. Чак когато той завърши речта си със заключението, че ѝ липсва „правилен подход“, и понечи да ѝ обясни, че вероятно би било добра идея да кандидатства за работа в някоя друга компания, която би могла да извлече по-голяма полза от уменията ѝ, тя го прекъсна по средата на изречението. За първи път използва повече от една дума.

– Чуй ме сега – ако ти трябва технически сътрудник, можеш да отидеш и да си избереш някого от бюрото по труда. Аз мога да изровя всякаква информация за всекиго и ако единственото, за което можеш да ме използваш, е да разпределям пощата, значи си идиот.

Армански до ден днешен помнеше как си бе глътнал езика от потрес и гняв, а тя бе продължила съвсем спокойно.

– За теб работи един чичко, на когото му трябваха три седмици, за да напише напълно безполезен доклад за юпито, което онази интернет компания смята да назначи за председател на Борда на директорите. Аз ксерокопирах съставения от него пълен боклук вчера вечерта и виждам, че днес лежи на бюрото пред теб.

Армански намери с очи доклада и за първи път повиши тон.

– Ти нямаш право да четеш конфиденциални доклади.

– Може би нямам, но сигурността на компанията ти явно куца. Съгласно твоите нареждания той би трябвало сам да ксерокопира подобна документация, но вместо това ми хвърли текста, преди да отиде на кръчма. А има и още нещо. Преди няколко седмици намерих предишния му доклад в столовата.