Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

каляски се добраха до нас тая сутрин, и както дочух, там долу в равнината, още не било чак толкова зле. Значи се връщаш във Варовитището. Освен

теб те друга вещица си нямат.

Тифани въздъхна. Искаше и се да се прибере в къщи, искаше и се

повече от всичко на света. Обаче щеше да е все едно е избягала.

- Може пък да е все едно да прибегнеш на помощ, - подметна Баба, връщайки се към стария си навик да отговаря на така и не зададени

въпроси.

- Тогава заминавам утре, - реши Тифани.

- Добре, - Баба стана – Ела с мен. Ще ми се да ти покажа аз нещо.

Тифани я последва по един тунел в снега, който ги изведе до края на

гората. Тук снегът беше утъпкан от хората мъкнещи дърва за вкъщи, а

навлезеш ли малко по-навътре, и преспите ставаха по-поносими; много от

снега се беше натрупал по дърветата, изпълвайки въздуха с хладни

синкави сенки.

- Какво търсим? – попита Тифани.

Баба Вихронрав посочи.

Посред белотата и сивотата се мярна нещо зелено. Младите листа на

няколко стъпки висока дъбова фиданка. Когато Тифани додрапа до нея

през заледилия се сняг и посегна да я докосне, въздухът там се оказа топъл.

- Знаеш ли как си съумяла това? – попита Баба.

- Не!

- Нито пък аз. Аз това не го мога. Ти обаче можеш, момиче. Тифани

Болежкова.

- Това е само едно дърво, - изтъкна Тифани.

- Добре де. С малко се започва, така е то с дъбовете.

Още някое време те гледаха мълчаливо дръвчето. Зеленината като че

отразяваше снега около себе си. Зимата отнемаше цветовете, дървото

обаче сияеше.

174

- А сега всички имаме работа за вършене, - разруши вълшебството

Баба – Ти, както разбрах, по това време обикновено вече да си тръгнала за

към Госпожица Предалова. Аз от тебе по-малко не очаквам...

Това се случи в един хан по пътя на дилижансите. Дори и в този

ранен утринен час там беше оживено. Колата на Бърза Поща беше на

кратка спирка за смяна на конете след дългото си катерене нагоре в

планините, а друга, за надолу, за равнините, чакаше пътниците си. Дъхът

на конете изпълваше въздуха с пара. Кочияшите се разтъпкваха. Товареха

се чували и колети. Мъже шетаха наоколо със зоб за конете. Няколко

кривокраки типа просто се мотаеха наоколо пушейки и клюкарствайки.

След петнадесет минути дворът на хана пак щеше да се опразни, но засега

всички бяха твърде заети за да обърнат внимание на поредния непознат.

Впоследствие всички разказваха случката различно, противоречейки

си най-гръмогласно. Вероятно най-точният разказ беше на госпожица

Димфния Муш, дъщерята на ханджията, която помагаше на баща си със

сервирането на закуската:

„Ами той, такова, като влезе, и още тогава видях, че е един

такъв странен. Той ходеше, нали, някак особено, ами, дигаше си

краката като кон в лек тръс. И още, беше един такъв някак лъскав. Да, ама тука нали ни идват всякакви, а да се одумват клиентите, то не е

работа. Оная седмица ни се бяха стоварили една сурия върколаци, а те

са досущ като мен и теб, освен че трябваше да им сервираме на пода...

Ами да, за оня човек... ами, сяда значи той и казва: „Аз съм човек, също като теб!” Ей направо така си го изръси!

Разбира се, никой друг не обърна внимание, а пък аз му казах, че

ми е приятно да го чуя, ама какво ще обича да си поръча, щото

кренвиршите нея сутрин ни бяха особено добри. А той каза, че ял

само студена храна, което си беше за чудене, както всички тогава се

оплахваха, колко студено било в столовата, нищо че огъня си гореше

яко. Както и да е... то ни бяха останали малко студени кренвирши в

килера, малко попрестояли, ако ме разбирате какво ви казвам, така че

му ги донесох, а той отхапва и после ми казва с пълна уста, моля ви

се: „Не е каквото очаквах. И сега какво да го правя?”, а аз му казвам

да гълта, а той казва: „Да гълтам?”, а аз казвам, точно така, гълтате и

право в стомаха ви, а той казва пръскайки навсякъде парчета

кренвирш: „А, в онова кухото!”, и после като че се разбълника и после

каза: „О, аз съм човек. Успешно изядох човешки кренвирши!”, а аз му

казвам да не ми ги разправя такива, щото те са предимно от свинско, както винаги.

А после той ме пита, какво да правел с тях сега, а аз му казвам, че не ми влиза в работата да му казвам и че всичко е два пенса, ако

175

обича, а той вади цяла жълтица и аз му направих реверанс, щото, нали

разбирате, знае ли човек.

И тогава той казва: „Аз съм човек също като теб. Къде са

островърхите човеци, които летят във въздуха?”, което, ако питате