Deo: Microsoft Word - Wintersmith.doc

колко лесно може да се изпусне от поглед такова малко човече... А снегът

все валеше ли валеше. Ужасните сбъркани снежинки белееха на раменете

на баща и. Все за такива дреболии се сеща човек, когато светът се продъни

и изпаднеш в...

Това вече не беше просто нечестно; беше си... жестоко.

Не забравяй, че носиш шапката! Не забравяй за работата право пред

теб! За Равновесието! Равновесието му е цаката. Дръж равновесието в

средата, дръж равновесието...

Тифани протегна премръзналите си длани към огъня за да поеме от

топлината.

- Не забравяй, не оставяй огъня да угасне, - напомни тя на баща си.

- Поръчах да докарат дърва отвсякъде, - отвърна той - Казах им също

да докарат всичките въглища от ковачницата. Дървата няма да свършат, обещавам ти!

Пламъците танцуваха и се извиваха накъм ръцете на Тифани.

Номерът беше, ами номерът значи, номерът... беше да преточиш топлината

някъде наблизо, да я понесеш със себе си и да... балансираш. И да

забравиш всичко друго!

- Идвам с... - започна баща и.

- Не! Ти гледай огъня! - изкрещя Тифани, твърде гръмогласно, подлудяла от страх - Прави каквото ти казвам!

Днес не съм твоята дъщеря! - кресна умът и. Аз съм твоята вещица!

Аз ще защищавам теб !

Тя се извърна, така че той да не и види лицето и побегна през

фъртуната, по пъртината проправена към далечните кошари. Снегът беше

стъпкан неравно, на буци и покрит с хлъзгав нов снежец. Отрудени мъже

се притискаха към преспите от двете страни само да не и се пречкат. Тя

стигна до разширението, където останалите овчари се бореха със снежния

вал, сипещ се на буци върху им.

- Спрете! Дръпнете се! - извика гласът и, докато умът и ридаеше.

Мъжете бързо се подчиниха. Над устата, която им беше дала тази

заповед, имаше островърха шапка. С такова нещо не се спори.

Горещината не забравяй, горещината, не я забравяй, и равновесвай, равновесвай...

Това беше вещерство оголено до кокал. Без никакви дрънкулки, без

вълшебни пръчици, без Бофо, без главологии, без трикове. Тук важеше

само това, колко те бива.

8

Но понякога трябва да си изиграеш номер сама. Тя не беше Лятната

Господарка, нито пък беше Баба Вихронрав. Трябваше да си докара

всичката помощ, която можеше. Извади от джоба си сребърното конче.

Което беше омазнено и потъмняло, а тя все се канеше да го изчисти, но все

нямаше и нямаше време...

Като рицар слагащ си шлема, тя закрепи сребърната верижка на

врата си.

Де да се беше упражнявала повече. Де да беше слушала хората. Де да

се беше слушала сама себе си.

Тя си пое дълбоко въздух и разпери ръце с дланите нагоре. На

дясната й ръка блясна бял белег.

- Гръм от дясно ми, - заговори тя - Мълния от ляво ми. Огън зад

мене. Мраз пред мене.

Тя пристъпи напред докато не приближи само на няколко пръста от

снежната стена. Усещаше, как студенината вече изсмуква топлината от

нея. Е, така да бъде. Тя пое още няколко пъти дълбоко въздух. Това

избирам да сторя...

- Огън по мраза, - прошепна тя.

Отзад в двора огънят побеля от горещина и зарева като в ковашка

пещ. Пряспата пред нея запръска, зацвърча и заизригна в пара, пръскайки

буци сняг във въздуха. Тифани тръгна бавно напред. Снегът се отдръпваше

от ръцете и като мъгла пред изгряващо слънце. Разтапяше се от топлината

й, правеше и път, тунел в дълбоката пряспа, бягайки от нея, виейки се

покрай нея в облаци студена мъгла.

Да! Тя се усмихна отчаяно. Истина си беше, намериш ни

съвършената среда, нагласиш ли си както трябва ума и ще уловиш

равновесието. Посредата на люлката, на мястото, което не се движи...

Обувките и джапаха в кишата. Отдолу се показа свежа зелена трева, защото страшната фъртуна беше дошла твърде късно за времето си. Тя

вървеше натам, където бяха затрупани кошарите за агнене.

Баща и се беше втренчил в огъня, буен, нагорещен до бяло, като в

ковашка пещ, поглъщащ дървата, сякаш гонен от буря. Пред очите му

дебели цепеници се разсипваха на пепел ...

Покрай обувките на Тифани сега течеше вода.

Да! Но не се разсейвай по това! Дръж равновесието! Дай още

топлина! Огън по мраза!

И се чу блеене.

Овцете могат и да живеят под снега, поне за някое време. Но, както

казваше Баба Болежкова, когато боговете създавали овцете, сигурно са

били забравили ума им в другото палто. Като се паникьосат (а овцете

винаги са на косъм от паниката), те стъпкват собствените си агнета.