Deo: Microsoft Word - Unseen Academicals.doc

му в университетските документи още от времето, когато е била създадена преди почти

две хиляди години. Поддържането на свещниците, фенерите и, не на последно място, на големите канделабри пълни със свещи беше една никога не свършваща работа.

Фактически това беше най-важната работа в тази сграда, ако питаха Просто Момчето за

Свещите. Е, ако го притиснеха, Смиймс би признал, че тук имаше и едни хора с

островърхи шапки, да но те идваха и си отиваха и най-вече само се пречкаха. В

Невиждания Университет нямаше много много прозорци и без Просто Момчето за

Свещите и посред бял ден пак щеше да е тъмно. Че магьосниците биха могли просто да

излязат и да си намерят в прииждащите в града тълпи още някой, способен да се катери

по стълби с джобове пълни със свещи, такава мисъл изобщо не му беше хрумвала. Той

беше незаменим, също като всяко друго Просто Момче за Свещите преди него.

А сега точно зад него се чу дрънченето от разгъването на официалната сгъваема

стълба. Той се извърна рязко.

- Оправи я тая проклетия бе! – изсъска той.

- Съжалявам, майсторе! – извини се временният му чирак, мъчейки се да обуздае

изплъзващото се, пръстосмазващо чудовище, в каквото се превръща всяка сгъваема

стълба намери ли повод, а често и без какъвто и да е повод.

- И го спри тоя шум! – изрева Смиймс – Искаш ли до края на живота си да си все

оклепвач?

- Фактически много ми харесва да съм оклепвач, сър...

- Ха! Недостигът на амбиции е проклятието на трудовите маси! Айде де, дай ми

я!

Просто Момчето за Свещите посегна към стълбата точно когато нещастният му

помощник я затваряше.

- Извинявайте за това, сър...

- Винаги ще се намери място за още някой в свещоливницата, нали знаеш, -

спомена Смиймс ближейки кокалчетата на пръстите си.

- Напълно, сър.

Просто Момчето за Свещите зяпна кръглото сиво безхитростно лице. В него

имаше нещо непоколебимо дружелюбно, което беше доста смущаващо, особено ако

знаеш, какво точно гледаш. А той знаеше, какво е то, о да, но не и как се нарича.

- Та как ти беше името? Не мога да помня имената на всекиго .

- Лут, господин Смиймс. С „т” накрая.

- Мислиш ли, че това „т” помага много-много, а Лут?

- Всъщност не, сър.

- Къде е тоя Трев? Трябваше да е тук тая нощ.

4

- Много е болен, сър. Помоли ме да го отменя.

Просто Момчето за Свещите изсумтя.

- За да работиш над стъпалата, трябва да изглеждаш свястно, Луд!

- Лут, сър. Извинявайте, сър. По рождение не изглеждам свястно, сър.

- Е, добре де, тук поне няма кой да те види сега, - склони Смиймс – Хубаво

значи, следвай ме и се опитай да не изглеждаш чак толкова... добре де, просто се

опитай да не изглеждаш.

- Да, майсторе, но мисля, че...

- Не ти се плаща да мислиш, млади... момко.

- Ще се постарая да не го правя, майсторе.

Две минути по-късно Смиймс се изправи пред Императора, придружен от

подобаващо изумения Лут.

Планина от сребристо-сива лой изпълваше почти цялата усамотена пресечка на

два каменни коридора. Пламъчето на тази свещ, по-точно, ако я погледнеше човек

внимателно, мега-свещ събрана от остатъците на много много хиляди други свещи, изгорели тук по-рано, прокапали и разплули се в едно цяло, мъждукаше току до тавана, твърде слабо за да осветява каквото и да е.

Гърдите на Смиймс се издуха. Той беше пред лицето на Историята.

- Виж, Луд, и се диви!

- Да, сър. Виждам и се дивя, сър. И е Лут, сър.

- Две хиляди години ни гледат от висотата на тази свещ, Луд4. Разбира се гледат

от по-високо теб, отколкото мен.

- Абсолютно, сър. Само така, сър.

Смиймс хвърли един поглед на кръглото дружелюбно лице и не видя в него

нищо освен излъскано усърдие, което а-а да изплаши човек. Той изръмжа, разгъна

стълбата без нищо повече от някой прищипан пръст и внимателно се изкатери докъдето

можеше по нея. От този базов лагер нататък поколения Просто Момчета за Свещите

бяха издялали и поддържали стъпала в накъмглавинната страна на гиганта.

- Наслади се на гледката, момко, - викна той надолу и този път базовото му лошо

настроение беше посмекчено от досега му с величието – Някой ден може и ти да си ...

мъжът, който ще изкачва тази свещена лой!

За момент Лут изглеждаше като човек, мъчещ се да прикрие изражението си на

някой, сериозно надяващ се, че в бъдещето му има нещо повече от една голяма свещ.

Лут беше още млад и затова не изпитваше почитта към възрастта, свойствена предимно