Deo - Microsoft Word - Unseen Academicals.doc

- Готина усмивка има, - промълви Жулиета с копнеж в гласа, задействал всички

възможни аларми в главата на Гленда.

- Тоя е негодник, - заяви твърдо тя – Нахален та стой ти гледай. А и ръцете му

много шарят.

- Ти па отде знаеш? – реагира Жулиета.

Това беше едно друго смущаващо нещо в Жулиета. Часове наред между

съвършените и уши изглежда не се случва нищо и изневиделица тя вземе, че ти запрати

някой такъв въпросец със свистящи остриета.

- Знаеш ли, трябва да опиташ да говориш по-стилно, - промени темата Гленда –

С тази твоя фигура можеш да си намериш някой, който да мисли и за друго освен за

бира и ритане. Само ако вкараш малко класа в приказките си, а? Няма защо да звучиш

като...

- А билетче, госпожа?

28

Те вдигнаха погледи към пазача хванал брадвата си така, че насмалко да не е

заплашително. И нямаше нужда да вдигат много погледите си, понеже собственикът на

брадвата беше много нисък.

Гленда полека отмести оръжието и въздъхна:

- Я не ми го размахвай това, Роджър. Не ти прилича.

- Ох, съжалявам, госпожице Гленда, - колкото джуджешко лице се виждаше под

брадата, цялото се беше изчервило – Тежка смяна беше. Четири пенса, дами.

Извинявайте много за брадвата, но като се научиха разни да скачат без да плащат.

- Трябваше да го изпроводят поживо-поздраво откъдето там се е пръкнал, -

измърмори Жулиета, когато пазачът продължи нататък по омнибуса.

Гленда реши да не обръща внимание на това. Доколкото можеше да каже тя, поне досега, приятелката и не беше имала собствено мнение, а само повтаряше каквото

и да и кажеха другите. Но накрая не можа да се сдържи:

- Значи да го пратят на Шосето на Петмезената Мина? Той е от града.

- А, миньорец значи. Е, май и по-зле мо’еше да е.

- Мисля, че на джуджетата не им пука за ритнитопка, - изтъкна Гленда.

- Аз па мисля, че нема как да си истински морпоркец, ако не викаш за отбора си,

- гласеше поредната порция изтъркана народна премъдрост от Жулиета.

Гленда си замълча. Понякога да спориш с приятелката и беше все едно да удряш

мъглата. Да не говорим, че конете вече се тътреха покрай тяхната улица. Те слязоха в

движение.

Вратата на Жулиетината къща беше цялата в остатъци от множество ръце боя, или по-скоро, на множество буци и налепи от различни бои, с които някой си беше

оставил ръцете. Всеки път беше използвана възможно най-евтината боя. В крайна

сметка човек можеше да си купи или бира или боя, а боята не може да се пие, освен ако

не си г-н Джонсън от четиринадесети номер, който очевидно все това правеше.

- Та значи, няма да казвам на татко ти, че си закъсняла, - обеща Гленда и й

отвори вратата вместо нея – Но те искам на работа рано-рано, ясно?

- Да, Гленда, - отвърна хрисимо Жулиета.

- И никакви мисли за тоя Тревър Младонадеждов.

- Да, Гленда, - и този отговор беше хрисим, но Гленда разпозна искрата, защото

веднъж я беше видяла в огледалото.

Сега обаче тя имаше да сготви за вдовицата Крауди, която живееше в къщата

отсреща и в последно време не можеше да излиза сама, да й ошета, да свърши още туй

онуй докато изгрее слънцето, а накрая и да си легне.

Последната и мисъл, когато потъна в сън беше: „Гоблините не крадяха ли

кокошки? Странно, този не ми изглежда такъв...”

В осем и половина един съсед я събуди като метна чакъл по прозореца й.

Искаше тя да види баща му, който бил „такова” и денят започна. Изобщо не и се

налагаше да си взима будилник.

Защо им трябва на другите хора толкова много да спят? Лут не преставаше да

недоумява по този въпрос. Толкова скучно беше да си сам.

Някога в замъка в Юбервалд винаги имаше някой, с когото да си говори.

Милейди предпочиташе нощния живот, а изобщо не излизаше на ярка слънчева

светлина, така че повечето посетители идваха точно тогава. Той, разбира се, се

налагаше да се покрива, но пък познаваше всички проходи между стените и тайните

отвори за наблюдение. Виждаше изискани господа, винаги в черни костюми, и

джуджета в железни ризници блестящи като злато (по-късно, долу в миришещото на

сол и гръмотевични бури мазе, Игор му показа как се прави това). Имаше и тролове, на

29

вид малко по-излъскани от онези, от които се беше научил да бяга в горите. Най-яркият

му спомен беше един трол искрящ като скъпоценен камък (Игор каза, че кожата му е от

жив диамант). И това само щеше да стигне да го запечата в паметта на Лут, но веднъж, както диамантеният трол беше седнал на голямата маса с други тролове и джуджета, елмазените му очи се вдигнаха и видяха Лут, надзъртащ през мъничката шпионка от