Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Като някоя стара бабичка си — засмя се дебелият. — Вслушваш се във всякакви клюки.

Високият мрачно поклати глава.

— Бях в кръчмата, когато дойдоха новините. Търсеха хора с каруци, които да извозят телата. Всички от сватбеното тържество бяха мъртви. Над трийсет човека, изкормени като свине, а цялото място, изгорено до основи от син огън. И това не е най-странното… — Той снижи глас и аз не можах да чуя думите му сред общия шум в стаята.

С мъка преглътнах внезапната сухота в гърлото ми. Бавно направих последния бод в плаща си и след това го оставих встрани. Забелязах, че пръстът ми кърви, и разсеяно го засмуках. Поех си дълбоко дъх. Отпих от напитката си.

След това отидох до масата, където двамата мъже седяха и си говореха.

— Господа, дали случайно не идвате отдолу по реката?

Те вдигнаха погледи, очевидно раздразнени от това, че ги бях прекъснал.

_„Господа“ беше грешка, трябваше да кажа „приятели“ или „приятелчета“._ Плешивият кимна в отговор.

— По пътя от Мароу ли дойдохте? — попитах аз, избирайки наслуки северния град.

— Не — отвърна дебелият. — Ние сме от Требон, по-надолу.

— О, добре — казах, като трескаво се опитвах да измисля някоя правдоподобна лъжа. — Имам семейство по тези места, което мислех да посетя.

Умът ми сякаш се изпразни, когато се опитах да измисля някакъв начин да измъкна от него подробностите за историята, която бях подочул.

Дланите ми се изпотиха.

— Приготвят ли се за празника на жътвата или вече съм го изпуснал? — неуверено продължих аз.

— Още се приготвят — каза плешивият и многозначително ми обърна гръб.

— Чух, че имало някакъв проблем с една сватба по тези места…

Плешивият отново се обърна да ме погледне.

— Ами, не знам как си чул за това. Тъй като новината е съвсем прясна, от миналата нощ, а ние пристанахме тук само преди десет минути. — Той ме изгледа изпитателно. — Не знам какво се опитваш да ни пробуташ, момче. Но не ти вярвам. Разкарай се или ще те ступам.

Върнах се обратно на мястото си, като знаех, че непоправимо бях объркал нещата. Седнах и сложих ръцете си върху масата, за да не треперят. Група от брутално избити хора. Син огън. Странни неща…

_Чандрианите._

Преди по-малко от ден чандрианите са бяха появили в Требон.

* * *

Довърших си напитката повече по навик, отколкото защото ми се пиеше, и се отправих към бара.

Мисълта ми бързо свикваше с реалността на сегашното положение на нещата.

След всичките тези години най-сетне имах възможността да науча нещо за чандрианите. И това не беше просто беглото им споменаване между страниците на някоя книга в Архива. Имах възможността с очите си да видя какво бяха сторили. Това беше възможност, която можеше никога повече да не получа.

Но трябваше бързо да стигна до Требон, докато спомените на хората бяха все още пресни. Преди любопитните или суеверни местни хора да унищожат следите, които бяха останали. Не знаех какво се надявах да открия, но каквото и да успеех да науча за чандрианите, щеше да е повече от онова, което знаех до момента.

И ако исках да имам някакъв шанс да науча нещо полезно, то трябваше да отида там възможно най-бързо. Още днес.

Сутрешната тълпа създаваше работа на кръчмарката, та се наложи да сложа един железен драб на тезгяха, за да ми обърне някакво внимание. След като миналата нощ бях платил за самостоятелна стая, а тази сутрин за закуска и баня, този драб представляваше голяма част от богатството, с което разполагах, така че задържах пръстта си върху него.

— Какво ще желаеш? — попита тя, след като се доближи.

— Колко далеч е до Требон? — попитах аз в отговор.

— Нагоре по реката ли? Два дни.

— Не питам колко дълго се пътува дотам. Искам да знам колко _далече е_…

— Много си докачлив — рече тя, като избърса ръце о мърлявата си престилка. — По реката е около седемдесет километра. Може да ти трябват и повече от два дни, в зависимост от това дали пътуваш с шлеп или е бърза лодка и какво е времето.

— А колко далеч е по пътя? — попитах отново аз.

— Черна да остана, ако знам — промърмори тя и след това се провикна към другия край на бара. — Руд, колко далече е до Требон по пътя?

— Три или четири дни — каза един мъж с обрулено лице, без да вдига поглед от халбата си.

— Попитах колко далече — отряза го тя. — По-дълъг ли е от пътя по реката?

— Бая по-дълъг, пусто да остане. По пътя е около двайсет и пет левги. Освен това пътят е труден и нанагорен.

В името на божието тяло, кой в днешно време измерва разстоянието в левги?