Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Събрах шепа листа и се качих на покрива на една конюшня, който гледаше към двора със стълба за наказания близо до Архива.

На слабата лунна светлина можех да видя тъмните, безформени сенки на падащите листа, които се въртяха над сивите павета. Прокарах ръка през косата си и изскубнах кичур косми. След това с ноктите на ръцете си изрових малко катран от покрива и го използвах, за да залепя космите върху един лист. Повторих тази операция десетина пъти, като пусках листата от покрива и наблюдавах как вятърът ги подхващаше в лудешки танц насам-натам през двора.

Усмихнах се при мисълта, че всеки, който сега се опиташе да ме проследи, щеше да получи десетки противоречиви сигнали, докато листата се въртяха във всевъзможни посоки.

Бях отишъл точно на този покрив, защото знаех, че тук вятърът се движи странно. Забелязах го едва когато започнаха да падат есенните листа. Те сякаш изпълняваха някакъв сложен, хаотичен танц над паветата. Първо в една посока, после в друга — и движението им никога не можеше да бъде предвидено.

Веднъж след като човек забележи странните вихрушки на вятъра, беше трудно да не им обръща внимание.

Всъщност, наблюдавано от покрива, движението им беше почти хипнотизиращо. По същия онзи начин, по който течащата вода или лагерният огън приковават и задържат погледа.

Макар да бях изтощен и наранен, се почувствах странно успокоен, докато в онази нощ гледах танца на листата.

Колкото повече го наблюдавах, толкова по-малко хаотичен ми изглеждаше той. В действителност започнах да усещам, че в начина, по който вятърът се движеше в двора, има някаква скрита закономерност. Движението изглеждаше хаотично само защото то беше извънредно и изумително сложно. Освен това то сякаш се променяше през цялото време. Беше закономерност, изградена то други променящи се закономерности. Беше…

— До много късно учиш — каза тих глас зад гърба ми.

Стреснах се от унеса, в който бях изпаднал, и тялото ми се напрегна, готово всеки миг да побегне.

Как някой бе успял да се качи тук, горе, без аз да го забележа?

Беше Елодин. Магистър Елодин. Облечен в чифт кърпени панталони и широка риза. Той ми махна лениво и се наведе да седне с кръстосани крака на ръба на покрива толкова небрежно, сякаш се бяхме срещнали да пийнем в някоя кръчма.

Елодин погледна надолу към двора.

— Тази вечер се вижда особено добре, нали?

Скръстих ръце, като безуспешно се опитах да покрия голите си окървавени гърди. Едва тогава забелязах, че кръвта по ръцете ми е засъхнала. Колко дълго бях стоял неподвижно тук, за да наблюдавам вятъра?

— Магистър Елодин — казах аз и след това спрях.

Нямах никаква представа какво можех да кажа в подобна ситуация.

— Моля те, нали сме приятели. Можеш свободно да ме наричаш с първото ми име — „Магистър“. — Той се ухили безгрижно и отново насочи погледа си към двора.

Не беше ли забелязал в какво състояние бях? Или просто се държеше учтиво? Може би… Поклатих глава. С него човек нямаше смисъл да гадае. Знаех по-добре от всеки друг, че Елодин е доста смахнат.

— Някога, отдавна — каза Елодин с разговорлив тон, без да сваля очи от двора долу, — когато хората говорели различно от сега, това място се е наричало Куойан Хайел. По-късно го нарекли „Залата на въпросите“ и студентите измислили игра, при която пишели въпроси на листчета и оставяли вятъра да ги издуха. Говори се, че можеш да отгатнеш своя отговор според това по кой път хартията с въпроса ти е напуснала площада. — Той посочи улиците, които образуваха процепи между сивите сгради. — Да. Не. Може би. Другаде. Скоро. — Той сви рамене. — Обаче това е грешно. Лош превод. Мислели са, че „куойан“ е ранен корен на „куетентан“ — „въпрос“. Но не е така. „Куойан“ означава „вятър“. Мястото с право е наречено „Къщата на вятъра“.

Почаках малко, за да видя дали възнамерява да каже още нещо.

Когато това не стана, бавно се изправих на крака.

— Това е интересно, магистре… — поколебах се, тъй като не знаех доколко сериозни бяха предишните му думи. — Но трябва да си тръгвам.

Елодин кимна разсеяно и махна с ръка, донякъде сякаш се сбогуваше и донякъде сякаш искаше да каже, че разговорът ни е приключил. Очите му така и не се отделиха от двора под нас и продължаваха да следят вечно променливия вятър.

* * *

Когато се върнах в стаята си в „При Анкер“, останах дълго да седя на леглото си в тъмнината, като се опитвах да реша какво да правя. Мислите ми бяха неясни. Бях уморен, ранен и все още леко пиян. Адреналинът, който ме беше поддържал до момента, бавно започваше да се изчерпва. Едната ми страна гореше и смъдеше.