Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Отпуснах се, като се надявах да приспя бдителността му, след това се съсредоточих и промърморих обвързване под тежката ръка на мъжа, затиснала устата ми.

— Здрави гърди имаш — рече мъжът. — Ако стъпиш в стъклата, ще си е твоя _грешкатааааа_! — Мъжът изкрещя уплашено, когато алкохолът около краката ни се запали.

Възползвах се от моментното му разсейване и се извъртях, за да се измъкна от ръцете му. Но не бях достатъчно бърз. Ножът му изтръгна нажежена линия от болка по дължината на ребрата ми, докато се измъквах. Все пак успях да побягна надолу по уличката.

Но бягството ми се оказа краткотрайно. Улицата завършваше с отвесна тухлена стена. Нямаше врати и прозорци, нищо, зад което да се скрия или да използвам, за да се покатеря. Бях в капан.

Обърнах се и видях, че двамата са препречили входа на уличката.

Едрият трескаво тупаше с крак в опит да изгаси пламъците.

Моят крак също гореше, но не му обърнах внимание. Лекото изгаряне щеше да е най-малкият ми проблем, ако бързо не направех нещо. Огледах се трескаво, но уличката беше печално пуста. Нямаше дори и купчинка приличен боклук, който да използвам за импровизирано оръжие. Започнах да пребърквам като обезумял джобовете на наметалото си и същевременно отчаяно се опитвах да измисля някакъв план. Няколкото парчета медна тел бяха безполезни. Сол — можех ли да я хвърля в очите им? Не. Изсушена ябълка, перо и мастило, канап, восък…

Едрият угаси частично пламъците и двамата, извадили ножове, чиито остриета проблясваха на остатъците от огъня, бавно тръгнаха надолу по уличката. Продължих да ровя из безбройните си джобове и намерих една бучка, която не можах да разпозная. После се сетих — това беше торбичката с басалови стърготини, които бях купил, за да ги използвам в симпатичната си лампа.

Басалът е лек сребрист метал, полезен в някои сплави, които щях да използвам за конструирането на своята лампа. Манет, който винаги беше внимателен учител, се беше погрижил да опише опасностите, свързани с всеки материал, който използвахме. Ако се нагрееше достатъчно, басалът гореше с нажежен, ослепително бял пламък.

Бързо развързах кесийката. Неприятното беше, че не знаех дали ще се справя. Фитилите на свещите и алкохола бяха лесни за запалване. Единственото, от което имаха нужда, беше припламване от фокусирана топлина. Басалът обаче беше различен. Беше много трудно да бъде възпламенен и точно затова не се притеснявах да го нося в джобовете си.

Мъжете бавно се приближиха още няколко стъпки и аз хвърлих шепа от басаловите стърготини във въздуха във формата на широка дъга. Опитах се да достигна лицата им, но не се надявах много това да стане. Стърготините нямаха почти никакво тегло и беше все едно да хвърлиш шепа много пухкав сняг.

Свалих едната си ръка към пламъците, които облизваха крака ми и фокусирах своя Алар. Широката локва горящ алкохол зад двамата мъже потрепна и угасна, потапяйки уличката в почти пълна тъмнина. Но все още не можех да събера достатъчно топлина. Доведен до отчаяние, докоснах окървавената си страна, съсредоточих се и почувствах как отвътре започна да ме разкъсва ужасна студенина, докато издърпвах все повече топлина от кръвта си.

Експлозия от бяла светлина ослепи тъмната уличка. Затворих очите си, но дори и през спуснатите ми клепачи горящият басал беше пронизващо ярък. Един от мъжете изпищя с пронизителен и ужасен глас. Когато отворих очи, не виждах нищо друго освен синкави петна, които танцуваха пред очите ми.

Викът заглъхна до тихо стенание и аз чух глухо тупване, сякаш единият от мъжете беше паднал. Високият започна да бръщолеви неразбираемо и гласът му беше изпълнен с ужасени ридания:

— О, Господи. Там. Аз съм сляп.

Докато го слушах, зрението ми се проясни достатъчно, за да различа неясните очертания на уличката. Можех да видя тъмните силуети на двамата мъже. Единият беше коленичил с ръце, вдигнати пред лицето, а другият беше проснат неподвижно на земята, малко по-надолу по улицата. Изглежда се беше затичал с главата напред, беше се ударил в една ниска греда в началото на уличката и беше изпаднал в безсъзнание.

Остатъците от басала бяха разхвърляни наоколо върху паветата и искряха с пращене като малки синкавобели звезди.

Коленичилият мъж беше ослепял само временно, но слепотата му щеше да трае поне няколко минути — достатъчно дълго, за да мога да се измъкна от там. Бавно го заобиколих, като внимавах да стъпвам тихо.

Сърцето ми скочи в гърлото, когато той внезапно заговори отново: