Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Напъхах окървавената си риза в делвата и я направих непромокаема с парче симпатичен восък. След това я хвърлих в река Ометхи и наблюдавах как се понесе бавно надолу по течението. Ако проследяваха кръвта ми, щеше да им изглежда, че съм се отправил с тичане на юг. Надявах се, че ще се отправят натам.

> 70.

> Знаци

На следващата сутрин се събудих внезапно. Не знаех точно къде се намирам, а само че не съм където трябва, както и че нещо не е наред. Криех се. Някой ме преследваше.

Бях се свил в ъгъла на една малка стая. Лежах върху одеяло и бях увит с плаща си. Бях в някаква странноприемница… Спомените ми бавно се връщаха. Бях наел стая в една странноприемница близо до доковете на Имре.

Изправих се на крака и внимателно се протегнах, за да не влоша състоянието на раната си. Бях избутал скрина срещу единствената врата на стаята и завързал прозореца с парче въже, макар да беше твърде малък, за да може през него да се промуши човек.

Когато огледах предпазните мерки, които бях взел на синкавата светлина на ранното утро, се почувствах леко смутен. Не можех да си спомня дали съм спал на пода поради страх от убийци или от дървеници. Така или иначе беше ясно, че в края на нощта не бях мислил много трезво.

Взех пътната торба и лютнята си и слязох долу.

Трябваше да реша какво ще правя, но преди това имах нужда от закуска и баня.

* * *

Въпреки тежката нощ бях спал само до изгрев-слънце, та не се наложи да чакам за банята. След като се почистих и поставих наново превръзката върху едната си страна, се почувствах почти като нов човек.

След една чиния с яйца, две наденички и малко пържени картофи почувствах, че вече мога да разсъждавам разумно върху положението, в което се намирах.

Учудващо е колко по-лесно е да мислиш продуктивно на пълен стомах.

Седях в далечния ъгъл на малката странноприемница на доковете и отпивах от халбата с младо ябълково вино. Вече не се безпокоях, че наемните убийци ще изскочат отнякъде да ме нападнат. Все пак седях на място с гръб към стената и добър изглед към вратата.

Вчерашният ден ме беше разтърсил толкова силно най-вече защото бях заварен твърде неподготвен. В Тарбеан бях живял всеки ден с очакването, че някой ще се опита да ме убие. Цивилизованата атмосфера на Университета беше приспала бдителността ми с лъжливото си усещане за сигурност. Преди година никога нямаше да бъда заварен така неподготвен. Със сигурност такова нападение нямаше да ме изненада.

Инстинктите, които с мъка бях придобил в Тарбеан, ме подтикваха да бягам. Да се махна от това място. Да оставя Амброуз и неговото отмъщение далеч зад себе си.

Но единственото, което искаше тази дива част от мен, беше да е в безопасност. Тя нямаше никакъв план.

Не можех да си тръгна. Бях заложил твърде много тук. Обучението си. Напразните надежди да си спечеля покровител и още по-силните ми надежди да получа достъп до Архива. Няколкото ми ценни приятели. Дена…

В странноприемницата започнаха да влизат групи от моряци и работници от доковете и стаята бавно се изпълни с тихия шум на разговорите. Чух слабия звън на камбана в далечината и се сетих, че след час започва смяната ми в Медика. Аруил щеше да забележи отсъствието ми, а той не прощаваше такива неща. Преборих се с настойчивия подтик да се затичам обратно към Университета. Беше добре известно, че отсъстващите студенти са наказвани с по-високи такси за обучение за следващия семестър.

За да свърша нещо полезно, докато обмислях положението си, извадих плаща си заедно с игла и конец. Ножът от миналата нощ беше направил прав разрез, дълъг около две педи. Започнах да го шия с малки бодове, та шевът да не си личи.

Докато ръцете ми работеха, мислите ми блуждаеха. Можех ли да се изправя срещу Амброуз? Да го заплаша? Малко вероятно. Той знаеше, че няма да успея да докажа обвиненията си срещу него. Но може би щях да успея да убедя няколко от магистрите в онова, което наистина се бе случило.

Килвин щеше да се вбеси само при мисълта, че наемни убийци бяха използвали търсещ компас, и Аруил вероятно също…

— … съвсем син огън. Всеки от тях е мъртъв, захвърлен като парцалена кукла и къщата край тях се е разпаднала на парчета. Доволен съм, че това място вече го няма. Това мога да ви го кажа със сигурност.

Убодох пръста си с иглата, докато острият ми слух се опитваше да отдели този разговор от глъчката на общата стая. На две маси от мен двама мъже пиеха бира. Единият беше висок и оплешивяващ, а другият дебел, с червена брада.