Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Тя уми ръцете си в легена, след това нехайно ги избърса от ризата си.

— Да чуем сега — каза тя с внезапно делово изражение, докато сядаше зад бюрото.

— Трябват ми пари за бърз кон — рекох аз.

— Града ли ще напускаш? — Тя повдигна русите си вежди. — Никога не съм мислела, че си човек, който бяга.

— Не бягам — казах аз. — Но трябва да измина определено разстояние. Сто и петнайсет километра до ранния следобед.

Очите на Деви леко се разшириха.

— Кон, който да може да измине това разстояние за толкова време, ще струва доста скъпо. — Защо просто не купиш пощенски талон не сменяш конете със свежи по целия път? Ще бъде по-бързо и по-евтино.

— Там, където отивам, няма пощенски станции. Нагоре по реката и след това нататък към хълмовете. В едно малко градче, наречено Требон.

— Добре — каза тя. — Колко ти трябват?

— Ще ми трябват пари да купя бърз кон, без да се пазаря. И освен това за квартира, храна и може би подкупи… Двайсет таланта.

Тя избухна в смях, след това възвърна спокойствието си и потри с ръка устата си.

— Не. Съжалявам, но отговорът е не. Имам слабост към очарователните млади мъже като теб, но това не е мой проблем.

— Лютнята ми — казах аз и плъзнах калъфа напред с крака си — може да послужи за гаранция. Плюс всичко, което е тук, вътре. — Сложих пътната си торба на бюрото.

Тя пое дъх, сякаш се готвеше да ми откаже, след това сви рамене и надникна в торбата. Извади екземпляра ми на „Реторика и логика“, а малко след това и ръчната ми симпатична лампа.

— Виж ти — каза тя с любопитство, завъртя превключвателя и насочи светлината към стената, — това е интересно.

Направих гримаса.

— Всичко друго, но не и това — казах аз. — Обещах на Килвин, че това никога няма да напусне ръцете ми. Дадох му думата си.

— Чувал ли си някога израза „просяците не могат да подбират“? — Тя ми хвърли прям поглед.

— Дадох думата си — повторих аз.

Откопчах сребърните свирки от плаща си и ги плъзнах по бюрото, така че да застанат до екземпляра на „Реторика и логика“.

— Такива не се намират лесно, да знаеш.

Деви погледна лютнята, книгата и свирките и след това си пое бавно и дълбоко дъх.

— Квоте, виждам, че това е важно за теб, но сметката просто не излиза. Не можеш да гарантираш за толкова пари. Едва ще можеш да се справиш с четирите таланта, които вече ми дължиш.

Това ме засегна най-вече защото знаех, че беше самата истина.

Деви остана замислена още няколко мига и след това твърдо поклати глава.

— Не, само лихвата… След два месеца ще ми дължиш над трийсет и пет таланта.

— Или нещо също толкова ценно в замяна — казах аз.

— И какво имаш, което да струва трийсет и пет таланта? — меко се усмихна тя.

— Достъп до Архива.

Деви седна. Леко снизходителната усмивка замръзна на лицето й.

— Лъжеш.

— Знам, че има друг път, по който да се влезе — поклатих глава аз. — Още не съм го открил, но ще го направя.

— В това има много _ако_. — Тонът на Деви беше скептичен, но очите й бяха изпълнени с нещо повече от желание. Беше наподобяващо на глад или похот. Разбрах, че тя искаше да влезе в Архива точно толкова отчаяно, колкото и аз самият. Може би дори и повече.

— Това е моето предложение — казах аз. — Ако мога да ти върна парите, ще го направя. Ако ли не, когато намеря път към Архива, ще го споделя с теб.

Деви вдигна очи към тавана, сякаш изчисляваше наум каква беше вероятността това да стане.

— Ако оставиш тези неща като гаранция и заедно с възможността за достъп до Архива, мога да ти заема дванайсет таланта.

Изправих се и метнах пътната си торба през рамо.

— Опасявам се, че не съм склонен да се пазаря — казах аз. — Просто те информирам за моите условия за заема — усмихнах й се извинително. — Двайсет таланта или нищо. Съжалявам, че не изясних това още от началото.

> 71.

> Странно привличане

Три минути по-късно крачех към вратите на най-близката конюшня. Добре облечен кеалдишец се усмихна, когато се приближих, и пристъпи да ме посрещне.

— А, млади господине — каза той и протегна ръка да се здрависа. — Името ми е Каерва. Мога ли да попитам…?

— Нужен ми е кон — прекъснах го аз, докато набързо се ръкувах с него. — Здрав, добре отпочинал и добре хранен. Такъв, който да може да издържи шест часа езда днес.

— Разбира се, разбира се — каза Каерва, потри ръце и кимна. — Всичко е възможно с божията воля. За мен ще бъде удоволствие да…

— Слушай — прекъснах го отново. — Бързам, така че нека да минем по същество. Няма да се преструвам на незаинтересован. А ти няма да ми губиш времето с разни кончета и преуморени кранти. Ако не купя кон за десет минути, ще си тръгна и ще го купя от друго място. — Погледнах го право в очите — _Лхинсатва?_