net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

Елизабет прибра кичур коса зад ухото си.

— Значи умееш да четеш ноти.

— Разбира се. Защо? Искаш да науча Бен ли?

Тя изглежда не го чу.

— А ходиш ли на църква?

Той те взря в нея.

— Имам чувството, че не просто си бъбрим, за да се опознаем по-добре.

— Вътре чух баба да говори по телефона. Нали я знаеш колко обича църковния хор? И че току-що започна отново да пее солови партии?

Логан се позамисли, заподозря накъде вървят нещата и дори не си направи труда да го скрие.

— Да.

— Соловото ѝ изпълнение тази неделя е още по-дълго и тя много се вълнува.

— А ти не се ли вълнуваш?

— Донякъде — въздъхна Елизабет с измъчено изражение. — Оказа се, че вчера Абигейл паднала и си и счупила китката. С нея говореше баба по телефона.

— Коя е Абигейл?

— Пианистката в църквата. Тя акомпанира на хора всяка неделя. — Елизабет люшна люлката и се загледа в дъжда. — Баба я успокои, че ще намери кой да я замества. Всъщност ѝ обеща.

— Така ли?

— Каза също, че има някого предвид.

— Разбирам.

Бет сви рамене.

— Просто исках да те предупредя. Сигурна съм, че баба ще дойде да поговори с теб след малко, но за да не те изненада… по-добре аз да те осведомя.

— Оценявам го.

Тиболт дълго мълча. Елизабет положи длан върху ръката му и попита:

— За какво се замисли?

— Струва ми се, че нямам избор.

— Разбира се, че имаш. Баба няма да те принуди насила.

— Въпреки че е обещала?

— Сигурно ще разбере. Все някога. — Тя сложи ръка на сърцето си и обясни: — Когато съкрушеното ѝ сърце се оправи, не се съмнявам, че ще ти прости.

— Аха.

— Пък и здравето ѝ надали ще се влоши. Не и след инсулта и огромното разочарование… Сигурна съм, че няма да легне болна.

Той се усмихна:

— Не смяташ ли, че преиграваш малко?

Очите на Елизабет блеснаха палаво:

— Може би. Въпросът е ще го направиш ли?

— Сигурно.

— Добре. Нали знаеш, че утре ще трябва да репетирате?

— Добре.

— Репетицията може да се окаже доста дълга. Петъчните репетиции винаги са дълги. Те наистина обичат музиката си.

— Страхотно! — въздъхна той.

— Приеми го така — поне няма да се наложи да работиш цял ден на дъжда.

— Страхотно — повтори той.

Тя го целуна по бузата.

— Ти си добър човек. Със сигурност ще ти ръкопляскам от пейките.

— Благодаря ти.

— А когато баба излезе, не се издавай, че знаеш.

— Няма.

— И си придай по-въодушевен вид. Дори се престори, че си поласкан. Сякаш изобщо не си си представял, че ще ти предложат такава прекрасна възможност.

— Не може ли просто да приема?

— Не, баба ще иска да си въодушевен. Както ти казах, хорът означава много за нея.

— Аха! — възкликна Тиболт за пореден път и взе ръката ѝ в своята. — Нали знаеш, че е достатъчно просто да ме помолиш? Не беше нужно да ми създаваш чувство за вина.

— Знам — увери го тя, — но така е много по-забавно.

Сякаш по даден знак в този момент отвътре надникна баба ѝ. Усмихна се и на двамата, застана до перилата и се обърна към Логан.

— Още ли свириш на пиано? — попита го тя. Той едва се сдържа да не се разсмее.

На следващия ден следобед Тиболт се срещна с диригентката на хора и първоначалното ѝ смайване при вида на джинсите му се изпари, когато тя установи, че той не просто умее да свири, а е изграден музикант. След като се разсвири, Логан допусна съвсем малко грешки, тъй като избраните произведения не бяха особено трудни. След репетицията дойде пасторът и му обясни как ще протече проповедта, за да знае точно какво го очаква.

А междувременно бабчето ту се усмихваше лъчезарно на Тиболт, ту си бъбреше с приятелките си и им обясняваше, че той работи в кучкарника и излиза с Бет. Тиболт усещаше как жените го оглеждат в повечето случаи одобрително.

На излизане старата жена го хвана подръка.

— Беше по-добър от патица на пръчка — заяви тя.

— Благодаря ти — отговори той озадачен.

— Навит ли си да се повозим малко?

— Къде?

— До Уилмингтън. Ако отидем сега, ще имаш време да заведеш Бет на вечеря. Аз ще гледам Бен.

— Какво ще купувам?

— Спортно сако и панталон. И по-официална риза. Нямам нищо против джинсите ти, обаче ако ще свириш на пианото по време на неделната служба, трябва да облечеш нещо по-така.

— Аха! — изкоментира Тиболт, съзнавайки, че няма думата по въпроса.

Вечерта, докато вечеряха в «Кантина», единствения мексиканския ресторант в центъра, Елизабет погледна Тиболт.

— Знаеш ли, че в момента си любимецът на баба? — попита тя. — Не може да спре да се хвали колко хубаво си свирил, колко учтиво си се държал с приятелките ѝ и колко любезно си разговарял свещеника.