net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

Бет долови тревогата в гласа на Мелъди и реши, че приятелката ѝ си мисли за любовната връзка, за която миналата зима Дейвид бе признал пред нея. Реши обаче да не повдига въпроса. Още когато чу слуховете, си обеща да говори само ако Мелъди поиска. А ако не поиска, ще си мълчи, все пак си е нейна работа.

— А ти как си? Излизаш ли с някого?

Бет се намръщи:

— Не. След Адам с никого.

— А с него какво стана?

— Нямам представа.

Мелъди поклати глава:

— Не мога да кажа, че ти завиждам. Никога не ми е харесвало да излизам по срещи.

— Да, но ти поне го умееше, а мен никаква ме няма.

— Преувеличаваш.

— Не преувеличавам, но… голяма работа! Вече не съм сигурна, че имам сили за това. Да обувам обувки с висок ток, да си бръсна краката, да флиртувам, да се преструвам, че се разбирам с приятелите му. Прекалено много усилия.

— Не си ли бръснеш краката? — набърчи нос Мелъди.

— Разбира се, че ги бръсна — отвърна Бет, после тихо добави: — В повечето случаи. — Изпъна гръб. — Разбираш какво искам да кажа. Ходенето по срещи е трудно, особено за жена на моята възраст.

— О, моля те, още нямаш трийсет и си страхотна.

Бет слушаше тези думи, откакто се помнеше, и усещаше, че мъжете — дори женените — се обръщат, когато тя минава покрай тях. През първите ѝ три години като учителка само веднъж на родителските срещи се появи един баща. Винаги идваха майките. Беше споделила този факт с баба си преди няколко години ѝ тя ѝ отвърна: «Не искат да оставаш насаме със съпрузите им, понеже си сладка като печена тиква.» Баба ѝ се изразяваше неповторимо.

— Забравяш къде живеем — възрази Бет. — Тук няма много неженени мъже на моята възраст. А ако са свободни, си има причина.

— Не е вярно.

— В града може би, но тук? В нашия град? Повярвай ми, живея тук, откакто се помня, дори докато учех в колежа, всеки ден се прибирах у дома. В редките случаи, когато са ме канили, излизаме два-три пъти и после престават да се обаждат. Не ме питай защо. — Махна философски с ръка. — Но няма нищо, имам си Бен и баба. Не живея сама с една дузина котки.

— Не, ти имаш кучета.

— Не са мои, а на други хора. Има разлика.

— Да бе, огромна разлика — изсумтя Мелъди.

В другия край на двора Бен се тътреше с водния си пистолет след цялата група, но най-неочаквано се спъна и падна. Очилата му тупнаха в тревата. Бет знаеше, че не бива да се втурва да му помага — последния път, когато го направи, той видимо се смути. Сега намери очилата си, стана и отново хукна.

— Растат много бързо, нали? — прекъсна мислите ѝ Мелъди. — Знам, че е клише, но е вярно. Помня, че майка ми го повтаряше, а аз си мислех, че тя нищо не разбира. Нямах търпение Зак да порасне малко. Тогава имаше колики и аз цял месец спях по няколко часа на нощ. А тази година вече ще учи в средния курс.

— Още не, догодина.

— Знам, но въпреки това се притеснявам.

— Защо?

— Знаеш… сега са в трудна възраст. Сега децата започват да разбират света на възрастните, но не са достатъчно зрели, за да се справят със случващото се край тях. Добави изкушенията, факта, че вече не слушат като преди, и смяната на настроенията през пубертета, и веднага ти признавам, че не го очаквам с нетърпение. Ти си учителка. Разбираш.

— Затова преподавам на второкласниците.

— Хубав избор. — Мелъди замълча. — Чу ли за Елиът Спенсър?

— Не съм чувала нищо. Живея като отшелник, забрави ли?

— Хванали го да продава наркотици.

— Но той е само с няколко години по-голям от Бен!

— И още е в прогимназията.

— Успя да ме притесниш.

— Не се тревожи — завъртя очи Мелъди. — Ако моят син приличаше на Бен, нямаше да имам причини за тревога. Бен е стара душа. Винаги е учтив, любезен, винаги се опитва да помага на по-малките деца. Състрадателен е. А моят Зак…

— Зак също е чудесно дете.

— Знам, но с него винаги е по-трудно, отколкото с Бен. Той винаги води.

— Наблюдавала ли си ги как играят? Според мен другите водят Бен.

— Разбираш какво имам предвид.

Бет разбираше. Бен от малък вървеше по свой път. А това, длъжна беше да признае, беше хубаво, тъй като пътят му си струваше. Нямаше много приятели, обаче се интересуваше от много неща. При това хубави. Не му беше интересно да играе на видеоигри или да сърфира из интернет, и макар понякога да гледаше телевизия, обикновено не беше за повече от трийсет минути. Вместо това предпочиташе да почете или да поиграе шах (игра, която сякаш разбираше интуитивно) на електронната игрална дъска, която получи като коледен подарък. Обичаше да чете и да пише и макар да обичаше и кучетата в кучкарника, повечето от тях бяха неспокойни заради дългите часове, прекарани в обучение, и обикновено не му обръщаха внимание. Бен им подхвърляше топки за тенис, които те рядко му донасяха обратно.