net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

— Да се надяваме, че няма да ги обърнат към нас.

— По-добре да не опитват — смръщи се Мелъди. — Предупредих Зак, че ако го направи, всички си тръгват. — Облегна се назад, за да ѝ бъде по-удобно. — Какво прави това лято? Не те видях, а и не отговори на обажданията ми.

— Да, така е, извинявай. Това лято живях като отшелник. Просто ми беше трудно с баба, с кучкарника и с обучението. Нямам представа как баба изобщо е успяла да го запази толкова време.

— Как е тя?

Бабчето беше отгледала Бет от тригодишна, след като родителите ѝ загинаха при катастрофа.

— Оправя се, но ударът ѝ се отрази много тежко. Лявата ѝ страна още е много слаба. Успява да се справи с част от обучението, но не е в състояние да управлява кучкарника. Знаеш колко се претоварва. Винаги се тревожа, че ще се преумори.

— Забелязах, че тази седмица се е върнала в хора.

Бабата на Бет пееше в хора на Първа баптистка църква повече от трийсет години и внучката ѝ знаеше, че това е едно от най-силните ѝ увлечения.

— Миналата седмица отиде за пръв път, но не съм сигурна колко е пяла. И след това спа цели два часа.

Мелъди кимна:

— Какво ще стане след началото на учебната година?

— Не знам.

— Ще преподаваш, нали?

— Надявам се.

— Как така се надяваш? Няма ли учителско събрание другата седмица?

На Бет не ѝ се мислеше за това, още по-малко ѝ се говореше, но знаеше, че Мелъди е добронамерена.

— Да, но това не значи, че аз ще присъствам. Съзнавам, че ще поставя училището в затруднено положение, обаче не мога да оставям баба самичка по цял ден. Още не. А кой ще ѝ помага с кучкарника? Сама не би могла по цял ден да обучава кучета.

— Не може ли да наемеш някого?

— Опитах. Казах ли какво се случи в началото на лятото? Наех един тип, който се появи два пъти, а през уикенда напусна. Същото стана и със следващия, когото наех. А после никой не си направи труда да се обади. Табелата «Търсим помощник» така си и стои на прозореца.

— Дейвид непрекъснато се оплаква, че няма добри работници.

— Ако предлага минимална заплата, тогава да видиш как ще се оплаква! Дори учениците вече не искат да чистят клетките. Било гадно!

— Противно е.

Бет се засмя.

— Да, така е — призна тя. — Но не разполагам с време. Съмнявам се, че нещо ще се промени до другата седмица, а ако не се промени, има и по-лоши неща. На мен ми е приятно да обучавам кучетата. В повечето случаи с тях е по-лесно, отколкото с учениците.

— Например с моя ученик?

— С твоя е лесно, повярвай ми.

Мелъди махна към Бен:

— Пораснал е в сравнение с последния път, когато го видях.

— С повече от два сантиметра — отбеляза Бет и си каза, че е много мило от страна на Мелъди да го каже. Бен открай време си беше нисичък за възрастта, все го слагаха най-отляво в предната редица на снимките на класа и беше с половин глава по-нисък от съседното дете. Синът на Мелъди, Зак, беше пълната му противоположност: стоеше отзад, от дясната страна, и винаги беше най-високият в класа.

— Говори се, че Бен няма да играе футбол наесен — отбеляза Мелъди.

— Иска да опита нещо по-различно.

— Какво например?

— Искал да се научи да свири на цигулка. Ще взима уроци от госпожа Хейстингс.

— Тя още ли преподава? Сигурно е най-малко на деветдесет.

— Но има търпение да обучава начинаещ. Или поне така ми каза. Пък и Бен много я харесва, а това е главното.

— Браво на него — каза Мелъди. — Не се съмнявам, че ще се справи чудесно. Зак обаче ще бъде съсипан.

— И бездруго нямаше да са в един отбор. Зак ще играе в училищния, нали?

— Ако успее да влезе там.

— Ще успее.

Наистина щеше да успее. Зак беше едно от най-самоуверените и състезателно настроени деца, които съзряват рано и надбягват не толкова надарените играчи на терена. Дори сега, докато тичаше из двора с водния си пистолет, Бен не можеше да го настигне. Макар да беше мило и добро дете, той не си падаше по спорта — факт, който предизвикваше огромното раздразнение на бившия ѝ съпруг. Миналата година той гледаше сърдито мачовете му отстрани на игрището, а това беше още една причина Бен да не иска да играе футбол.

— Дейвид ще помага ли на треньора?

Дейвид беше съпругът на Мелъди, един от двамата педиатри в града.

— Още не е решил. Откакто Хоскинс напусна, го търсят повече. Никак не му е приятно, но какво да прави? Опитват се да привлекат още един лекар, но е трудно. Не всеки иска да работи в малък град, особено ако най-близката болница е в Уилмингтън на четирийсет и пет минути път. Денят ти става адски дълъг. В повечето случаи Дейвид се прибира чак към осем, а понякога дори по-късно.