net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

Едва когато си тръгваше заедно с Виктор, той си даде сметка, че снимката е била в джоба му през цялото време. Когато се върнаха в палатката, той я показа на Виктор и насочи вниманието му към думите, изписани на фланелката на момичето. Виктор, чиито родители бяха незаконни имигранти и живееха близо до Баскервил в Калифорния, беше не само религиозен, а вярваше и във всякакви знамения. Мълниите, кръстовищата и черните котки му бяха любими, а в деня преди заминаването им беше разказал на Тиболт за свой чичо, който можел да урочасва: «Погледне ли те по определен начин, ти остават броени дни живот.»

Убедеността на приятеля му накара Тиболт отново да се почувства на десет години, докато го слушаше как разказва историята, опрял фенерче под брадичката си. Тогава не каза нищо. Всеки си има странности. Приятелят му искаше да вярва в предзнаменования? Ами да вярва. Най-важното беше, че Виктор е отличен стрелец и беше избран за снайперист, а също и че той му вярваше толкова, че би му поверил живота си.

Виктор се взря в снимката, преди да му я върне.

— Значи си я намерил на зазоряване, така ли?

— Аха.

— Зазоряването е много силен момент от деня.

— Казвал си ми.

— Това е знак — увери го Виктор. — Тя ти е талисман. Виждаш ли с каква фланелка е облечена?

— Тази вечер наистина ми беше талисман.

— Не само тази вечер. Неслучайно си носел снимката. И неслучайно никой не я е потърсил. Има причина да я вземеш. Била е предназначена за теб.

Тиболт понечи да каже нещо за онзи, който беше изгубил снимката, но си замълча. Изтегна се по гръб на леглото си и скръсти ръце под главата си.

Виктор направи същото.

— Радвам се за теб. Оттук нататък късметът ще е на твоя страна.

— Дано.

— Но не бива да губиш снимката.

— Така ли?

— Изгубиш ли я, талисманът ти ще се превърне в обратното.

— Какво ще рече това?

— Че няма да имаш късмет, а когато човек отива на война, никак не е добре да няма късмет.

Стаята в мотела беше толкова грозна вътре, колкото и отвън: дървена ламперия, полилей, провесен от верига на тавана, протрит килим, завинтен за поставката телевизор. Все едно бяха обзавели помещението някъде към 1975 година и повече не го бяха пипали. Напомняше на Тиболт за местата, където баща му ги караше да отсядат по време на семейните им почивки в югозападния край на страната, когато беше още съвсем малък. Нощуваха в мотели на магистралата — стига да бяха чисти, баща му ги смяташе за подходящи. Майка му не беше на същото мнение, но какво можеше да направи? Наблизо нямаше петзвезден хотел, а дори да имаше, не можеха да си го позволят.

След като влезе в стаята, Тиболт направи същото, което правеше баща му: дръпна покривката на леглото, за да провери дали чаршафите са чисти, огледа завесата на душа за плесен и мивката за косми. Въпреки предвидимите ръждиви петна, течащото кранче и фасовете, стаята беше по-чиста, отколкото очакваше. И не беше скъпа. Тиболт плати в брой за една седмица — не го разпитваха, не му поискаха допълнително пари за кучето. Всичко влизаше в цената. Изгодна сделка. Той нямаше нито кредитна, нито дебитна карта, нямаше официален пощенски адрес, нямаше мобилен телефон. В раницата си носеше почти всичките си притежания. Имаше обаче банкова сметка, откъдето можеше да тегли пари, ако се наложи. Беше на името на фирма, не на неговото име. Той не беше богат. Не беше дори от средната класа, фирмата нямаше никаква дейност. Просто Тиболт държеше на анонимността си.

Заведе Зевс във ваната и го изкъпа с шампоана от раницата си. След това сам си взе душ и облече последните си чисти дрехи. Седна на леглото, прелисти телефонния указател, търсейки нещо конкретно, но без успех. Мислено си отбеляза да изпере дрехите си, когато му остане време, после реши да излезе да хапне нещо в ресторантчето, което беше видял надолу по улицата.

Там не пуснаха Зевс вътре, което не го изненада. Кучето легна пред входната врата и заспа. Тиболт си поръча чийзбургер, пържени картофки и шоколадов млечен шейк и поръча да му опаковат един чийзбургер за Зевс. Занесе сандвича навън, кучето го излапа за секунди и отново вдигна поглед към Тиболт.

— Радвам се, че ти хареса. Хайде да вървим.

Купи карта на града от някакъв супермаркет и седна на една пейка близо до градския площад — старомоден парк с делови улици от четирите страни. Имаше големи сенчести дървета, детска площадка и много цветя, а и не изглеждаше твърде оживено: няколко майки, чиито деца се спускаха по пързалката или се люлееха на люлките. Той огледа лицата на жените, за да се увери, че тя не е сред тях, после се извърна и разгърна картата, преди присъствието му да ги напрегне. Майките с малки деца винаги се напрягат, когато край тях се навъртат самотни мъже, които не правят нищо. Тиболт не ги винеше — улиците са пълни с извратеняци.