Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

на конкурса за стипендията Маршъл.

— Роби!

В учудването и заинтересоваността си тя искрено изрече умалителното ми име. Стиснах ръце, бледите ми бузи

горяха, разбрах, че тя напълно успя да оцени какво значение имаше за мен тайната, която най-после разкрих.

Стипендията Маршъл, разбира се, е голямо нещо и за нея никога, никога не трябва да се говори напразно. Това е

стипендия в Уинтънския колеж, учредена от сър Джон Маршъл преди един век, предназначена само за човек от

Уиитънското графство, възлиза на огромната сума от сто лири стерлинги годишно и се дава в продължение на

пет години. Тя изразява страшното желание на шотландците за прогрес, просвета, за решимостта да се даде

възможност и на бедното «местно» момче да опита. Някои велики хора за пръв път са проявявали величието си,

спечелвайки наградата — когато умря един известен държавник, човек от Уинтън, и неговото име като ехо се

разнесе през моретата до всички краища на света, най-висока почит му се отдаде с онази единствена тъжна

мисъл, изречена от негов съвременник от Академичното училище: «Да. . . помня деня, когато получи

стипендията Маршъл».

— Никога няма да я спечеля — казах аз тихо. — Но искам първа ти да знаеш, че ще опитам.

— Мисля, че имаш чудесна възможност — каза великодушно Алисън. — Ако я спечелиш, в живота ти ще

настъпи огромна промяна.

—Да. Всичко ше бъде другояче.

Гледах я без да я виждам. Нежни думи напираха на езика ми. Но не можех да ги изрека. Още по- развълнуван, аз

пристъпях от крак на крак.

— Надявам се, ще продължим да учим след ваканцията — казах аз.

— И аз се надявам.

— В неделя заминаваме с Гавин на Лох.

— Така. ли?

Трепетно мълчание.

—Е, лека нощ, .Алисън!

—Лека нетд, Роби!

Разделихме се изведнъж и сухо. Както винаги изпортих всичко. Но аз бързах по Драмбък роуд и чувствавах, че

светът още е чудесен, пълен с прекрасни обещания.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

С тази сладка раздяла трябваше да свърши и денят ми. Но уви, останало ми бе едно странно и мъчително

изпитание преди да легна. Тази нощ беше моята «нощ на лъвовия мост». Въпреки умората от необикновеното

вълнение, аз твърдо се заставих да отмина Луамънд вю и да продължа по тъмния селски път към моста на две

мили от града. Нима не описахме подробно как си ляга баба. Тогава защо да щадим това момче, този Робърт

Шанън, щом нашата цел е да го покажем правдиво, да го представим с всичките му мечти, стремежи и

безразсъдства, използувайки същото безпристрастно и безмилостно ножче, с което той сам е разсичал

нещастните жаби — Rana temporaria.

Вечерта стана по-хладна и неприветлива. Когато стигнах моста, влажни облаци затъмниха полумесеца,

поривист вятър полюляваше младите листа. Закопчах плътно якето си, якето на Мърдок, и продължих напред.

На мястото, където река Ливън се спускаше от възвишенията, я пресичаше старият мост, свързан с тесен

каменен зид, издигнат над потока във формата на три полукръгли свода. Във всеки край на зида имаше

изградени водоливници, похабени от времето. разрушени, но все още наподобяващи озъбени лъвски глави.

Наоколо нямаше никой, изкачих се на високия зид и после, поемайки дълбоко въздух, започнах да се движа по

тесния парапет. Докато се промъквах така, далече отдолу чувах невидимия грохот на водата. Най зле беше при

сводовете. Тук ми се струваше, че се задържам над дълбока тъмна пропаст, а зидът, мостът и целият свят се

люлеят и въртят около мен.

От височината ми се виеше свят; това беше най-страшното изпитание, което можех да.измисля. Най-после и то

свърши — преминах веднъж напред и после обратно. Върнах се на твърдата земя и затворил очи, безсилен се

облегнах върху изображението на озъбения лъв. Нищо чудно, че царят на зверовете се забавляваше с отчаянието

ми. Лудост, да, лудост. . . Но когато си беден и презрян, когато трепериш и се изчервяваш пред внезапния смях

на минаващите покрай теб непознати, когато имаш нервни тикове и мърдаш темето и ушите си, е необходимо,

да, много е необходимо да докажеш единствено на себе си, че не си страхливец.

Вървях към къщи отчасти успокоен. Домът беше тъмен — сега не се разрешаваше газта, в коридора дори леко

да мъждука. Качих се на пръсти по стълбите, влязох в банята, тихо заключих вратата и тъй като татко не

позволяваше да се хаби и капка вода, съвсем внимателно си взех една студена вана.

Водата беше ледена, дори пръстите едва издържаха, но щом се съблякох, аз легнах неподвижен в нея. Зъбите ми