Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

стени в бели рамки висяха акварели на мисис Кийт , бели муселинени завеси се диплеха над дръпнатите щори.

Две чаши със син зюмбюл изпълваха въздуха с приятна миризма. На отвореното пиано висеше копринен шал с

ресни, а мебелите бяха покрити с басма. На светлината от камината, под товара на разни вехтории, предимно от

слонова кост, проблясваше един бронзов Бенариз, донесен от капитан Кийт от Индия. По дъската над камината,

строени по големина, уверено шествуваха бели слонове.

— Както винаги си точен, Робърт! —- аз стоях и мигах, а мисис Кийт се опитваше да ме предразположи. — Как

е нощта навън?

— Много е хубава, мисис Кийт — запънах се аз, — има мъгла, но звездите се виждат.

Придърпах един стол до Алисън на масата, а тя ми се усмихна.

— Ти винаги ще виждаш звездите, Робърт. Всъщност ти си цял звездоброец.

Тази снизходителна усмивка се задържа върху милото и бледо, леко иронично лице. Започнах объркан да работя

с Алисън и чувствах как тя ме наблюдава.

Мисис Кийт беше слаба и доста висока тридесет и пет годишна жена, облечена просто, но показваше добро

възпитание и вкус. Произхождаше от известно в графството семейството и след смъртта на съпруга си се бе

посветила на възпитанието на дъщеря си. Излизаше рядко, задоволяваше се с дружбата на няколко близки

приятели, а между тях Джулия Блеър, мисес Маршал – майката на Луиза, онази мъничка мъчителка от

детството ми, и моя класен ръководител Джейсън Рийд. Вероятно към усамотяване я подтикваше и лошото и

здраве – често имах странното чувство, че зад нейната благост се крие болка – тя страдаше от главоболие. Но

мисля, че главно заради Алисън криеше болнавостта си или с леко свиване на раменете кротко й се

присмиваше. Отдадена изключително на дъщеря си,тя се гордееше с таланта й и се нагърби да го развие, но тъй

като беше умна жена и с ясно чувство за разум, изглежда разбираше колко е опасно да задоволява

собственическия си инстинкт над нея. Подтикваше Алисън към подходящи приятели на нейната възраст и от

самото начало, след едно проницателно критично оглеждане, което, трябва да призная, завърши със сдържано

развеселяване, тя започна да насърчава моите посещения. В ранното си детство идвах често, но доста боязливо,

обременяван от проклетата си стеснителност, за да играя сериозни и скучни игри с малката Алисън. На

слънчевите полянки, когато през отворения прозорец до нас долитаха приглушените звуци на пианото, или по

уличката свиеше каретата с мисис Маршъл, дошла да пие чай с майката на Алисън, ние устройвахме пикник за

куклите или хранехме златните рибки. Ако валеше, влизахме в къщата, а там, изпълнена с подозрение, Джанет

ни даваше филии с масло и настърган шоколад отгоре, сядахме на масата, дъждът барабанеше по стъклата на

прозорците и ние, заети с известната под името «Въпроси и отговори» състезателна игра, редяхме малки кръгли

картончета с абсурдните запитвания от рода на: «Таблата старинна игра ли е» и същият безсмислен отговор «Да,

играли са я древните друиди1». Понякога на тези игри присъствуваше и Луиза, винаги печелеше и ме сразяваше

с презрението си. После, когато пораснахме, с Алисън започнахме заедно да «готвим» домашните си работи. Тя,

един много практичен човек, беше слаба по математика, а аз, абсурден фантазьор — добър в тази наука. И

мисис Кийт, загрижена Алисън да получи диплома за средно образование, без която не би могла да постъпи в

Уинтънския колеж по музика, неотдавна ми предложи редовно да идвам и да я подготвям по този предмет.

........................................................................

1 Друид — древнокелтски жрец — Б. пр.

........................................................................

— Какво ще дадеш на недоразвитата ми и своенравна дъщеря тази вечер, Робърт? — мисис Кийт говореше с

нежна ирония, без да откъсва поглед от работата си.

— Евклид, мисис Кийт — отвърнах аз неловко. — За сумата от квадратите на страните на правоъгълния

триъгълник. . .нали знаете. . .

— Не знам, Робърт, но съм сигурна, че ти знаеш! — не се усмихна, но още се опитваше да ми помогне да