Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

човек да се измъкнеш по средата на церемонията. Ако изобщо го зачиташ, а ти си единственият тук с тези

претенции, би могъл от приличие да изчакаш, докато свърша.

Смутен, потънах в стола си. Никога преди това Маккелър не е разговарял с мен с такъв тон. Той ме оскърби и

унижи.

— Тогава да продължим — каза рязко Адъм.

— Както искате — Маккелър извади от вътрешния си джоб някакви документи. — Ето я полицата, номер 57

430, дарение от Александър Гау. А ето и завещанието. Ще ви го прочета.

— А това за какво е? — Адъм се ядосваше на педантичното бавене на юриста. — Защо е целият този брътвеж?

Бях във вашата кантора, когато го съставихте, аз съм му свидетел и го знам наизуст.

Маккелър даде вид на изненадан.

— По-правилно ще е ако го прочета. Няма да отнеме и минута.

— Разбира се — позамаза нещата татко.

Маккелър сложи очилата си и с бавен, отчетлив глас прочете завещанието. То беше кратък обикновен документ.

Дядо оставяше всичко на мама, а в случай на смърт, на нейния наследник — на татко.

— Добре — изпусна доволна въздишка татко. — Точно както трябва. Сега вече няма какво да ни пречи.

— Почакайте! — Маккелър почти изкрещя тая дума и в същото време удари с големия си юмрук по масата.

Последва тишина. Той се огледа, наведе се над документите с онази бавна, ехидна усмивка, внимателно

скривана досега, сбърчи гъстите си вежди, опъна строгите си устни. Приличаше на човек, комуто най-после са

разрешили да разкрие и да се наслади на някаква чудна тайна.

Погледът му отново ме намери и с не-скривана доброта се задържа върху мен. После той каза:

— Има допълнение към завещанието, саморъчно написано допълнение с дата двадесети юли 1910 година.

Татко възкликна, но аз почти не го чух. Колко ясно помнех този ден, ден на мъка до смърт, когато загубих

стипендията Маршъл и загина Гавин.

Маккелър продължи, като оставяше всяка дума да проникне до съзнанието, сякаш му доставяше удоволствие да

терзае татко, с всяка отделна дума да му нанася удар.

— В този ден, двадесети юли, Денди Гау влезе в кантората ми. Наричам го Денди, защото въпреки всичките му

несполуки и беди, аз се гордея да кажа, че той ми беше приятел. Направо ме попита дали мога да изменя

условията на полицата. Дълго разговаряхме с него този следобед. И в резултат всичките пари, до последното

пени, казвам ви, до последното пени, и се кълна в бога, именно до последното пени, остават на това момче тук,

Робърт Шанън, под мое опекунство да му дам възможност да завърши Медицинския факултет на Уинтънския

колеж.

Мъртва тишина. Пребледнях, гърлото и сърцето ми се свиха. Не можех да повярвам. Толкова бях свикнал с

нещастието, толкова бях съсипан — просто това бе още един похват на сляпото небе, което се прави, че ме

издига, за да мога пак, но още по-жестоко да се сгромолясам.

— Опитвате се да ме измамите! — изскимтя татко. — Не може да е направил такова нещо. Не е имал право!

Ехидната усмивка се разшири.

— Имаше всички права по тази полица. Не можеше да я залага, нито да погасява частични дългове с нея, докато

е жив, но тя беше негова, за да може по желание да я прехвърля и завещава.

Татко метна жален поглед към Адъм.

— Така ли е?

— Мама се съгласи само при тия условия — Адъм гледаше Маккелър свирепо. — Не е бил с всичкия си.

— Но не и преди две години, когато състави допълнението към завещанието. Беше толкова нормален, колкото и

вие сега.

— Ще оспорвам завещанието — каза татко с висок и странен глас. — Ще го отнеса в съда.

— Направете го — Маккелър престана да се усмихва. Той погледна Адъм, после татко с много заканителен

поглед. — Да, направете го. А аз ви обещавам, че ще се боря с вас по своя собствена инициатива, ще се боря,

дори ако трябва да отида в съда на графството и във Върховния съд. И в самия парламент ще го отнеса.

Лошо ще е за вас, Леки. Тогава, скъпи приятелю, няма да има никакво водохранилище за вас — той помълча,

наслаждавайки се на тази малка мелодрама, с която му се случи да се сблъска след толкова години сериозна

практика. — Жена ви не пожела да премахне полицата, въпреки че по-голямата част тя сама плащаше. А колкото

до стария човек, той нямаше възможност да вземе и един фартинг от нея. Но искаше тя да послужи за една

добра и полезна цел. И ще послужи за тая цел или името ми да не е Дънкън Маккелър.

О, господи, нима наистина е вярно. . .този чудесен дар от дядо, и за него той не ми е споменавал нито дума?