Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

Потривайки ръце и изпълнен с куртоазия, татко доведе мистър Маккелър от гробищата направо у дома. Баба

седеше в дясно от адвоката, а Кейт вляво, Мърдок и Джеми се намираха в дъното на масата от двете му страни,

Адъм — начело, до татко.

— Мисля, че всичко мина много добре — нетърпелив да получи одобрение, татко питаше Маккелър с очи. —

Вземете си две яйца приятелю. Да, не ми се искаше да се перча. А от друга страна винаги съм обичал да правя

каквото трябва. Освен това в известен смисъл, ако ме разбирате, дължахме му го.

Очакваше се някакъв отговор от адвоката. Той пое от Кейт чашата си чай и сухо каза:

— Мисля, че погребението съответствуваше на обстоятелствата.

Татко изглеждаше малко смутен: досадно е, но никога не можа да накара Маккелър да го хареса. Благодарен

беше загдето Адъм отбеляза:

— По-добро никой не може да желае. Маккелър повдигна широките си рамене:

— Когато човек стигне до там, той изобщо нищо не желае.

Татко и Адъм си размениха погледи, изпълнени с разбиране, сякаш сключваха съюз срещу този груб натрапник.

Въпреки че пристигна едва тази сутрин, Адъм вече успя да увери татко, да го успокои по въпроса за къщата; в

крайна сметка тя вероятно ще бъде продадена на детската градина и той спокойно му предложи, а когато татко

се поколеба, също така спокойно откъсна чек и всъщност до такава степен изцяло го спечели, че във файтона на

път за в къщи те тихо изпаднаха в обсъждане на възможните «случаи» за новия капитал на татко, застраховката,

дошла най-сетне при него.

— Опитайте кифличките ми, мистър Маккелър — каза баба.

— Да, наистина ще ги опитам. Адвокатът си похапваше добре и макар пред татко и Адъм да мълчеше, с Кейт и

старата дама разговаряше оживено на тежкия си стил. Той беше пламенен защитник на шотландското

самоопределение и тук с баба намериха общ език. Изглеждаше приведен ниско над чинията си, а очите му

шареха по масата и объркваха всички.

Трябва да призная, че отбягвах стоманения му поглед. При гроба, една плитка дупка на моравата, бях удостоен с

почетната длъжност «да държа връвта» и аз, с моята слаба воля и нелепо държание, се показах ужасен глупак.

Щом спуснахме ковчега, тялото ми започна да се тресе, избухнах в силен рев. . . и това на моята възраст! Този

спомен ме караше да провеся засрамен глава.

— Имате ли точната сума на полицата? — попита Адъм небрежно.

— Да, имам я — Маккелър говореше официално. Тези двамата .......- представителят на застрахователната

компания в големия град, любителят на чудатите дела, и адвокатът — статистик в малкото градче -...... не се

обичаха. Интересен тип е този Маккелър: от няколко години вече винаги, щом ме видеше на улицата, ми

кимваше с глава. Бавен, солиден, твърд като скала, той по-скоро би умрял, отколкото да промени и половин пени

в баланса на сметките си. Да се каже, че е честен, ще е абсурдно недооценяване. Той беше верен страж на

честността; винаги, когато му се предлагаха повече от полагаемите три процента, той клатеше глава и за това

имаше една особена фраза: «Лоша работа. Да, да, лоша работа». Явно не се доверяваше на Адъм като на

опортюнист, младеж, който напусна кантората му почти без предупреждение, и винаги се е изтласквал нагоре за

сметка на другите.

— Каква ли сума може да се е натрупала? — продължаваше да настъпва Адъм.

— Седемстотин осемдесет и девет лири, седем шилинга и три пенса. . .точно.

Адъм наклони глава, а татко прибледня при размера, огромния размер на сумата. Не можех да не си помисля за

дядо, който толкова мразеше тази полица, че ми беше забранил изобщо да я споменавам в негово присъствие.

Слава богу, че не може да чуе радостния шепот на татко.

— Кога можете да я изплатите?

— Веднага — Маккелър остави бавно вилицата и ножа и бутна чинията си настрани.

— Още чай, мистър Маккелър?

— Не, благодаря. Добре си похапнах.

— Тогава глътка уиски — предлагаше гостоприемно татко — педантичният трезвеник.

— Е, добре, щом настоявате.

Когато сложиха първата чашка пред Маккелър, аз тихо се надигнах от стола си с намерението незабелязано да

се измъкна. Но този упорит и проницателен поглед падна на мен като прожектор.

— Къде отиваш ?

На помощ ми дойде татко:

— Още е малко разстроен. . .може би забелязахте на погребението. Добре, ще те извиним, Робърт.

— Седни, момче! — Маккелър решително глътна уискито. — Не е голямо уважение към паметта на стария