Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

носеше печат «Свещеническа къща на Светите ангели». В нея се казваше: Ще наминеш ли при мен в събота

следобед в четири часа. И подписана Дж. Дж. Рош.

Все още намръщен, но с напускаща ме вече неловкост, аз смачках картичката и я хвърлих в огъня.

Баба изглеждаше много заета с куката си, но след миг, без да вдига глава, каза:

— Значи няма да отидеш. Упорито поклатих глава.

Очевидно дантелата много задоволяваше баба. Но тя говореше предпазливо.

— Представи си, че той дойде тук. Какво да му кажа?

— Кажи му, че ме няма —измърморих зачервен.

Тя вдигна очи и се взря в мен. Постепенно на лицето й се появи усмивка, бавна усмивка, която се разшири и

баба стана.

— Да ти дам още малко задушено, момчето ми.

Ласкавото одобрение на баба ми помогна да възвърна спокойствието си. Тази вест отвъд — защото така гледах

на страстното ми религиозно минало, откровено казано, донякъде ме смути. Аз наистина обичах каноника Рош

и чувствувах, че постъпвах към него подло, а и гордото ми безразличие към религията не ми спести някои доста

лоши моменти на. разкаяние. Но настроението ми сега беше твърде хубаво, за да ми го развалят. Пропъдих този

въпрос от ума си и скоро с вързопа в ръка въодушевено препусках към влака за Уинтън.

Целта поддържаше духа ми през целия път. В Уинтън стигнах в три часа, взех зеления трамвай за Гилмор хил

и пак се изправих срещу сивата, неподвижна, вдъхновяваща сграда от моите мечти. Сега бях по-голям и не се

плашех така лесно, но щом влязох в университета и приближих зоологическия факултет, почувствувах как

сърцето ми бързо бие. Пътя знаех много добре. Когато с Гавин се явявахме за стипендията Маршъл, аз,

изпълнен с копнеж, изучавах вътрешната част на факултета. Сега бързо погледнах голямата празна лекционна

зала и почуках на облицованата със стъкло врата с надпис «Лаборатория». В следващия миг почуках по-силно.

После, тъй като никой не отговори, смело бутнах вратата.

Висока и дълга стая, стените до средата облицовани с плочки, осветена от много и високи прозорци. На ниските

маси — редове микроскопи, чудесни, блестящи цайсови микроскопи с тройни въртящи се лещи. При всеки един

— статив с два реда реактиви; мензорки с фуксин и син метилен, чист спирт, канадски белсам, всичко, което

душата ти иска. Голяма електрическа центрофуга бучеше под предпазната си мрежа. Някакъв сложен апарат,

какъвто никога не съм виждал преди това, равномерно бълбукаше до редица порцеланови мивки. В края на

стаята забелязах как един висок мъж със сако от груб бежов плат се труди над клетката с морски свинчета.

С пакета под мишница аз бавно тръгнах напред, опиянен от ароматния дъх на балсам примесен с лъх на

формалин, и острия, с вкус на плод, мирис на етер. Следобедното слънце заливаше това божествено място.

Приближих, човекът с бежовото сако се обърна наполовина и отправи въпросителен поглед към мен.

— Е?

— Мога ли да видя професор Флеминг, моля?

Той беше висок, слаб петдесетгодишен мъж със злъчно лице и раздърпани мустаци. Имаше дълъг нос и дълбоки

бръчки по хлътналите си бузи. Обърна се пак към клетката, сръчно улови едно морско свинче и хванал

спринцовката за подкожна инжекция между двата пръста на лявата си ръка, натисна палеца и внимателно

инжектира животното с няколко капки от мътния разтвор. В същото време забеляза:

— Професорът не е тук. Обхвана ме остро разочарование.

— Кога ще дойде?

— В събота той рядко идва. Ходи за уикенда в Драймън — още едно морско свинче получи инжекцията си и се

върна в клетката. — Елате пак в понеделник.

Сега, съвсем сразен, възкликнах:

— Мога да се измъквам само в събота.

Той свърши с инжекциите и, пъхнал спринцовката в пет процентовата карболова киселина, с любопитство ме

загледа.

— Как мога да ви помогна? Аз съм Смит, главният асистент. Какво желаете?

Настъпи мълчание.

— Искам работа — сърцето ми силно подскочи, щом разкрих тайната си, но смело продължих. — Искам да

работя тук, в тази лаборатория, при професор Флеминг. Видях го миналата седмица в Ливънфорд, аз съм от там.

Някаква работа . . . дори ако тя е само да храня тази морски свинчета.

Асистентът сухо се усмихна — поне неподвижните тежки черти на лицето му леко се повдигнаха.

— Тези нямат нужда от хранене. Какво работите сега?

Казах му. После бързо продължих:

— Макар и да я мразя. Обичам науката . . . особено зоологията . . . винаги съм я обичал. Изучавал съм я години