Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

Довиждане и успех.

Излязох от лабораторията и се спуснах по безлюдния хълм. Кръглото слънце вече залязваше, очертавайки

розова ивица върху гълъбово-сивото небе. Не взех трамвая, а продължих да вървя през парка. Хладен вятър

гонеше падналите листа по пътеките като деца, избягали от училище. Не чувствувах, нито пък виждах чудесния

полумрак. Заедно с разочарованието ми в мен гореше странна ярост. Отказвах да повярвам това, което ми каза

Смит. Всичко е лъжа. Ще дойда да видя самия професор следващата седмица. Нищо няма да ме спре да

постигна амбициите си.

И все пак в сърцето си знаех, че асистентът е прав. Може да е вкиснат и неприятен, но говореше искрено.

Колкото повече се замислях, толкова по-ясно разбирах как хубавият ми план да вляза във факултета като

техническо лице е неизпълним. Ето един случай, когато желанието е баща на мисълта. Оставаше единственият

начин — да стана студент на свои разноски и това, разбира се, беше невъзможно. Но най-много ме заболя от

безразличието, с което Смит отмина моите екземпляри. Вярно, похвали ги малко. Но очаквайки в глупостта си

толкова много, това леко одобрение послужи само колкото да срине големите ми надежди. Взрив от горчивина

раздуха огъня в мен. Странно, не се чувствувах отчаян, а ранен и сразен. И щом стигнах центъра на града,

съзнавайки, че в себе си още нося ненужния пакет, завладя ме внезапното решение на фаталист. Пак се

провалих. Писано ми било никога да не служа на любимата наука. Веднъж завинаги ще свърша с това.

Вървейки по Баханан стрийт, влязох в Аргайлския безистен — покрит път към Аргайл стрийт с много отделни

малки магазинчета по него. До магазинчето за модели на мотори намерих мястото, което търсех. На витрината

в зелен стъклен аквариум плуваха златни рибки, наоколо — пакети твърди бисквити за кучета, мравешки яйца,

сред тях разхвърляни лежаха миши капани, мрежи за пеперуди, гумени изделия и листове с пощенски марки.

Горе имаше табелка! «БАЗАР ЗА ЕСТЕСТВЕНИЦИ И РАЗМЕНЕН ПУНКТ».

Почаках вътре, дишайки миризмата на мухъл, докато един нисък, небрежно облечен човек с протрит черен

костюм се появи иззад завесата.

— Искам да продам колекцията си.

Отново развързах пакета, този път с яростни пръсти.

— Хубаво нещо — казах аз, щом поставих кутиите на тезгяха. —- Само погледнете тези водни кончета.

— Всъщност точно сега не купуваме — говореше той с гърлест шепот, сложи си пенсне и започна внимателно

да разглежда всичко, да претегля всяко нещо в белите си влажни пръсти.

— Не, тези неща не се търсят — и в заключение със съжаление каза. — Ще ви дам седемнадесет шилинга и

шест пенса за всичко.

Изгледах го с негодувание:

— Как, та само тази жълтата ешна струва една лира. Виждал съм цената в Лондонския каталог.

— Тук не е Лондон, а Аргайлския безистен — сега той само прегракнало мърмореше. Или силно се е простудил,

или го измъчваше ларинкса. Държеше се с пълно безразличие. — Повече нищо не мога да направя. Вземате ли

парите, или не?

Никога не съм бил толкова сърдит. Никога преди това не ми се е случвало да се натъкна на разликата в цената

при купуване и продаване. Седемнадесет шилинга и шест пенса за петгодишен труд, за онези диви, трудни и

опасни катерения по дългите зъбери, за онези продължителни часове на бдене до късно през нощта. . . Страшна

обида. Но какво можех да направя?

— Вземам ги.

Когато вече без товар напуснах магазина, ръцете ми сякаш олекнаха, главата ми беше гореща. С монетите, които

той ми даде, и моите пет шилинга имах повече от лира в джоба си. Беше шест часът. Градът блестеше в

светлини. Неспокоен, тръгнах да се забавлявам.

На ъгъла на Куин стрийт открих малък ресторант. Имаше нещо бохемско във вида му, на витрината бяха

изложени съблазнителна бяла риба и червено месо между два гигантски артишока. Пъхнах се през въртящата се

врата, пресякох мекия килим и седнах в тапицирано с кадифе сепаре.

Беше уютно местенце, претрупано с килими и завеси в старомодна наредба, дискретно осветено със свещи в

розови абажури, подобно на ония от вагон-ресторанта на «Летящия холандец», на които така често се любувах.

Вълнувах се пред сервитьора с къдрави мустаци и стегната бяла престилка, стигаща почти до земята. Но си

поръчах богат обяд — супа от бъбреци, телешко печено с гъби в раковина и неаполитански сладолед. После той

пъхна в ръцете ми листа с вината. Блед, но решителен, само с леко потреперващ глас си поръчах бутилка