Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

Луамънд вю.

— Това ли е къщата на мистър Гау? Сърцето ми, окуражено от нейната плахост,

отново слезе в петите.

— Да, той живее тук.

Мълчание. Изчервява ли се? Най-малкото поне, не беше сигурна как да продължи и изучавайки ме, се отплесна.

— Негов син ли сте?

— Не, не точно. , .роднина -..... Не исках да се разкрия, разбрах, че положението общо взето е доста мътно,

деликатно и опасно, за да се изяснява на прага пред погледа на всички по пътя. — Няма ли да влезете за малко?

— Покорно ви благодаря, младежо — говореше с акуратна елегантност тя. Последва ме в гостната и тъй като

беше тъмно, намерих за необходимо да запаля газта. Без да ме пита, тя взе един стол, седна на ръба и огледа

това хладно светилище, давайки на всеки предмет предпазлива оценка.

— Отлично. Тук е хубаво. Красива картина е тази.

Чаках озадачен в тишината, а тя, не без смущение, отмести поглед от «Монарха на Клен» и започна да ме

разглежда.

— Сигурно вие сте синът му — тя се засмя. — Но той ви е казал да не го казвате. Нищо, уважавам

дискретността ви. Той тук ли е?

— Ако сте така любезна да ми кажете каква е работата. . . — предложих аз.

— Е, добре, може и да ви кажа — и отново този кратък, бързо сподавен смях. — Забележете, аз съм почтена

вдовица. Мисля, че това ви обяснява нещата.

Тя отвори чантата си, извади и ми подаде две хартийки. В едната с трепет разпознах дядовото писмо с

непогрешимия му почерк. Другото беше доста голямо обявление от «Брачна поща».

«Многоуважавана вдовица, четиридесет и четири годишна, тъмна, със среден ръст, любяща по природа,

артистична, със скромни средства, иска да се запознае с джентълмен с приятен характер, предпочита се вярващ,

с хубав дом и искрени намерения.

Не възразява срещу малко семейство. Справки се дават и разменят на «Пощенска кутия 314. М. Т.». Бях

потресен. Нямаше нужда да чета дядовото писмо, тя сама скромно заговори за него.

— Имах шест хубави отговора. . .но вашият . . .на мистър Гау беше толкова красив, че реших първо него да

видя.

Можех да се разтреса от смях, ако не ми се плачеше. Съвсем обезумял обясних:

— Тогава вижте го, мадам. Качете се горе. На последния етаж, първата врата в дясно.

Тя си прибра хартиите, плахо ги върна в чантата си и стеснително, като момиче, стана:

— Само едно ми кажете, рус ли е, или тъмен? Първият ми съпруг беше тъмен и си мисля, че ще е добре да

сменя. . .

— Да, да — прекъснах я, като махнах нагоре* — рус е. Но, качете се и сама вижте. . . Качете се.

Тя се качи, а аз стоях и чаках резките звуци на внезапното й разочарование. Но сцена нямаше. Мина славен

половин час, преди тя да слезе и тогава изражението й, макар и озадачено, беше по-скоро доволно, отколкото

сърдито.

— Чичо ви е много хубав джентълмен — повери ми тя, малко удивена, — но съвсем не толкова млад, колкото

очаквах.

Тя малко неохотно си отиде, а аз забързах към дядовата стая. Той седеше на масата с писалка в ръка, погълнат от

съчиняването на любимите си «импровизации».

— Робърт — обяви той, — тук със сигурност печеля. Чуй само това.

— А посетителката ти? — прекъснах го аз.

— О, тя ли? — той отмина дамата с пренебрежение. — Би ме уморила до смърт. Освен това, фигуративно

казано, от името й ужас ме обхваща.

Повече не можах да издържа. Обърнах се и избухнах в полуистеричен смях, а той ме гледаше вторачено през

очилата си, леко учуден, но невъзмутим — паметник на порядъчността.

Долу си сложих шапката и шала. Мракът се сгъстяваше, в него се чувствуваше обещание за светлини и съботно

нощно раздвижване на града. Настроението ми необяснимо защо се повиши. Може би у Рийд ще има музика,

там вероятно ще бъдат Алисън и майка й. Реших да отида и да се помиря с Джейсън. Но първо при „Летящия

холандец“.

Всяка събота вечер в пет часа експресът Порт Доран — Лондон спираше за две минути в Ливънфорд, за да

прибере пътниците за западния бряг. Това бе разкошен влак, боядисан в червено и златисто, цял от спални

вагони и вагон-ресторанти, от чиито прозорци зад затъмнените електрически лампи се виждаха покривки и

блестящо сребро. Просто да погледам как този блестящ влак бавно се изтегля към големия южен град беше

достатъчно да раздвижи кръвта ми, да надигне в гърдите ми дивата, напразна, но все още неумираща надежда,

че някой ден аз също ще заема мястото си върху богатата му тапицерия под меките розови светлини.

Погледнах часовника. Беше време. Забързах надолу по тъмния път.