Unknown - i 5669a7f8bc5fef14

при всеки удобен случай. Не беше трудно да се открие причината за това.

При приключването на онзи ужасен разговор в гостната Броуди бе изръмжал

на жена си: "Тя е твоя дъщеря. Твоя работа е да й втълпиш някакво чувство

на покорство! Ако ли не, ей богу, пак ще стоваря каиша върху гърба й - а

също и върху твоя."

- Смяташ ли, че вече си намерила здрава опора, Мери? - продължи усърдно

Мама.

- Не зная - отговори Мери с измъчен глас.

- Виждам, че още не си - леко въздъхна Мама. - Каква утеха би било за

баща ти и за мен да видим, че си изпълнена с повече вяра, доброта и

покорство пред родителите си.

Тя взе отпуснатата ръка на Мери.

- Ти знаеш, дете, че животът е кратък. Ами ако бъдем внезапно призвани

пред трона на всевишния и се явим недостойни? Какво ще правим тогава?

Вечността е дълга. Тогава не ще можем да се покаем. О, как искам да

видиш, че си на грешен път. Причиняваш ми толкова мъки, на мен,

собствената ти майка, която е дала всичко за теб. Мъка ми е, че баща ти

обвинява мене за този непреклонен, упорит израз, който още имаш - също

като че си се вцепенила. О, бих направела всичко, бих повикала дори

преподобния господин Скот да ти говори някой следобед, когато баща ти го

няма. Онзи ден четох една книга, която е истинска утеха за душата: как

един божи служител накарал една своенравна жена да види небесната

светлина.

Мама въздъхна тежко и след дълга, внушителна пауза попита:

- Кажи ми, Мери, какво ти е на душата?

- Мама, искам да ме оставиш за малко сама - тихо каза Мери. - Не се

чувствувам добре.

- Значи нямаш нужда нито от майка си, нито от всемогъщия? - рече Мама и

подсмъркна.

Мери гледаше нажалено майка си. Тя напълно разбираше нейната слабост,

безпомощност и немощ. Отдавна тя мечтаеше за майка, пред която би могла

да разкрие цялата си душа, на която би могла здраво да се опре, пред

която би могла да издума поривисто: "Мамо, ти си прибежище за раненото ми

скръбно сърце, утеши ме, облекчи страданията ми. Загърни ме в плаща на

твоята защита, брани ме от стрелите на нещастието."

Но, уви, Мама не беше такава. Непостоянна и плитка като ручей, тя бе само

отражение на вездесъщата личност на друг, по-силен от нея. Над нея

тегнеше сянката на планина, чието зловещо присъствие обгръщаше прозрачния

й характер в непрекъснат потискащ мрак. Самият тон на този набожен

разговор бе само отзвук от неумолимата заповед на Броуди. Та как би могла

да говори за страха от вечността, когато този страх бледнееше, превръщаше

се в нищо пред страха й от Броуди? За Мама имаше само една опора -

желязно твърдата, яростна воля на съпруга и. Горко и! Горко й, ако не се

държеше покорно за тази опора! Тя, разбира се, беше християнка, цяла

проникната от оная богобоязливост, която това и качество изискваше: да

ходи всяка неделя на черква, да посещава, когато успееше да се откъсне от

другите си задължения, някое разгорещено вечерно събрание, за да заклейми

употребата на вулгарни изрази като "по дяволите" и "дявол да го вземе" -

това за Мама бе пълно доказателство за нейната набожност. А когато за

отмора прочиташе някое литературно произведение, тя се задълбочаваше само

в такива почтени книги, в които в последната глава добродетелната

непорочна героиня се омъжваше за прелестен, набожен съпруг - книги, които

я изпълваха с чувство на чиста, възвишена култура. Но както не можеше да

се противопостави на гнева на съпруга си, тъй и не можеше да подкрепи

дъщеря си в този критичен момент от живота и.

Мери отлично разбираше всичко това.

- Няма ли да ми кажеш, Мери - настоя Мама. - Иска ми се да зная какво

става в твоята упорита глава.

Тя непрекъснато се страхуваше, че дъщеря й може тайно да замисля някоя

позорна постъпка, която отново да възбуди неукротимата ярост на Броуди.

Често, потръпвайки от лоши предчувствия, тя чувствуваше не само неговите

шибащи я като камшици думи, но и наказанието, с което я бе заплашил.

- Няма какво да ти казвам, Мама - унило отвърна Мери. - Няма нищо за

казване.

Тя знаеше, че ако се помъчи да каже болката си, майка й ще я спре с

писклив негодуващ вик и без да я изслуша, ще излети от стаята. Мери почти

я чуваше да вика, бягайки: "Не! Не! Не ми говори! Нито дума повече! Не те

слушам! Какъв срам!" Тя повтори с "горчивина:

- Не, няма какво да ти казвам.

- Но ти сигурно си мислиш нещо. По вида ти познавам, че мислиш - настоя