Unknown - i 5669a7f8bc5fef14

госпожа Броуди.

Мери гледаше майка си право в очите. .

- Понякога си мисля, че ще бъда щастлива, ако бих

могла да изляза от тази къща и никога вече да не се върна - горчиво рече

тя.

Госпожа Броуди вдигна ръце слисана.

- Мери - изписка тя, - какво говориш? Трябва да си признателна, че имаш

такъв хубав дом. Добре, че баща ти не те чу - никога не би ти простил

такава черна неблагодарност.

- Как можеш да говориш така! - викна гневно Мери. - Не можеш да не

чувствуваш същото, което и аз чувствувам - това никога не е било дом за

нас. Не виждаш ли, че ни смазва? Той сякаш е частица от ужасната таткова

воля. Като си помисля, че не съм излизала оттук шест седмици, струва ми

се... О, чувствувам, че съм разкъсана на парчета - изхлипа тя.

Госпожа Броуди гледаше сълзите й с благодарност - за нея това бе знак на

покорство.

- Не плачи, Мери - взе да я утешава тя, - макар че би трябвало да

съжаляваш, загдето наговори такива непростими глупости за великолепния

дом, в който имаш щастието да живееш. Когато баща ти строеше нашата къща,

ливънфордци говореха само за нея.

- Да - изплака Мери, - а също и за нас. Татко и това успя да направи. Ние

не приличаме на другите. На нас не гледат като на обикновените хора.

- Разбира се, че не - сопна се госпожа Броуди. - Ние стоим много по-

високо от тях.

- О, майко - извика Мери, - ти никога не ще разбереш какво искам да кажа.

Татко те е наплашил и ти разсъждаваш като него. Той ни тласка, тласка

всички ни към някакво бедствие. Държи ни настрана от хората. Ние нямаме

приятели. Никога не съм имала възможностите, които всеки има; така съм

откъсната от всичко. ..

- И това съвсем не е лошо - прекъсна я Мама. - Така трябва да се

възпитава едно почтено момиче. Тъй както си тръгнала, би трябвало още

повече да те откъснем.

Мери, изглежда, не я чуваше и вторачила се пред себе си, продължи

последната си мисъл до горчивия й

край.

- Затворена бях в тъмница, в мрак - промълви тя. - А когато успях да

избягам, бях ослепена и загубих пътя.

Израз на крайна безнадеждност се разстла бавно по лицето й.

- Недей да мърмориш! - остро извика Мама. - Щом не можеш да говориш

прилично с майка си, изобщо не говори. Що за мисли! Трябва да си

благодарна, че има кой да се грижи за теб, да те пази тук, далеч от

всякакви беди

- Беди! Не съм причинила много беди през последните няколко седмици -

откликна Мери с безразличен глас.

- Мери, Мери - с укор извика майка й. - Трябва да бъдеш по-съзнателна. Не

отговаряй така мрачно. Бъди весела, жизнерадостна и се отнасяй с повече

уважение и почит към родителите си. Като си помислиш само за долните

младежи от околността, които тичат след теб, трябва да се червиш от срам.

Би трябвало да си доволна, че си тук, далеч;от тях, а не да се мотаеш из

къщи все така начумерена. О, като си помисля само от какви нещастия те

пазим...

Мама замълча от скромност и като потръпна целомъдрено, тикна проповедите

на Сърджън по-близо до Мери. Завършвайки с възвишен и приповдигнат тон,

тя стана, отстъпи към вратата и рече важно:

- Хвърли един поглед в тази книга, моето момиче. От нея ще имаш повече

полза, отколкото от празните разговори, които би могла да чуеш на

улицата.

После излезе и затвори след себе си вратата със спокойна сдържаност,

която хармонираше на изпълнилите я благочестиви мисли.

Но Мери не докосна книгата, която така упорито й навираха; тя гледаше

безнадеждно през прозореца. Тежки облаци закриваха небето и по-бързо

превръщаха краткия октомврийски следобед в нощ. Тих, настойчив дъжд

замрежваше стъклата на прозореца. Не полъхваше никакъв вятър. Нейните три

сребърни брези, останали без листа, се издигаха мълчаливи, в мрачен,

печален унес. Напоследък тя толкова често ги съзерцаваше, че познаваше

всяко тяхно настроение и ги смяташе за свои. Гледала ги бе как ронят

листа. Всеки лист падаше с тъжно трептене, бавно като загубена надежда -

и с всеки паднал лист Мери губеше част от вярата си. Тези три дръвчета за

нея бяха като символи и докато дишаха с живите си листа, тя не се

отчайваше. Но последното листче се бе отронило и тази вечер брезите бяха

като нея - оголени, обгърнати от студена мъгла, потънали в дълбоко

униние.

Детето бе живо в утробата й. Тя го усещаше как пулсира, как все повече

животът бушува в него; за това пулсиращо, живо дете никой не знаеше освен

Денис и тя! Не бяха я открили. Не беше лесно да се прикрива - отначало