Unknown - i 5669a7f8bc5fef14

- Чудесно! А, между Другото, Броуди - продължи Лата и се спря на половин

път от вратата, - за малко щях да забравя. Агентите ми писаха от Калкута,

че са готови да приемат вашият син.

---

1 Odi profanum vulgus et arceo. - Мразя вулгарния простак и го отбягвам -

мисъл на Хораций, който е презирал аплодисментите на тълпата. - Б. пр.

Той може да замине на четиринадесети юни с "Иравади". Това е пощенският

кораб, хиляда и деветстотин тона, нали знаете. Солиден кораб! Нашите хора

ще се погрижат да му запазят място.

- Това е повече от любезно от ваша страна, сър Джон - измърка Броуди. -

Дълбоко съм ви благодарен. Крайно съм ви задължен, загдето така се

застъпихте за мен по този въпрос.

- Няма нищо! Няма нищо! - отговори Лата разсеяно. - Тук имаме доста

младежи, но оттатък, на доковете, ни трябват още, и то младежи на място!

За климата не заслужава да се говори, но той ще трябва да се пази от

живота в Индия. Някои младежи съвсем пропадат там. Ще поговоря с него,

ако имам време. Надявам се за ваше добро, че момчето ще съумее да се

справи. Ами как е вашата забележително красива дъщеря?

- Доста добре.

- А малката умница? - Чудесно, сър, Джон.

- А госпожа Броуди?

- Средна хубост, благодаря.

- Радвам се. А сега тръгвам. Да не забравите за шапката.

Хубав и строен като патриций, Лата седна в кабриолета, взе юздите от

кочияша и подкара бързо по Хай стрийт. Гладките лъскави хълбоци на коня

светеха, фенерите се отразяваха по въртящите се спици, по излъскания

метал, по блестящата ливрея на кочияша и по богатия гланц на полирания

кабриолет.

Потривайки ръце, с очи, разширени от едва сдържан възторг, Броуди се

върна от вратата и викна с необичайна словоохотливост към Пери, който бе

останал в задната част на магазина като някаква отпусната мъглява сянка:

- Чу ли какъв разговор водихме? Не беше ли великолепно! Имаше защо да

щръкнат дългите ти уши, нали? Но май и половината не си успял да схванеш.

И латински не разбираш. Не! Но нали чу какво ми каза сър Джон... че е

намерил служба за сина ми и че се интересува за всички в семейството ми.

Отговаряй де, жалък глупак! - викна той. - Чу ли какво каза сър Джон Лата

на Джеймс Броуди?

- Да, сър - заекна Пери. - Чух.

- Видя ли как се отнася той към мен? - изсъска Броуди.

- Разбира се, господин Броуди! - отговори Пери по-уверено, след като

разбра, че няма да му се карат за подслушване. - Аз нямах намерение да ..

. да ви подслушвам или да ви следя, но хубаво ви видях и двамата и съм

съгласен с вас. Сър Джон е отличен човек. Той беше толкова добър към

майка ми, когато баща ми умря така внезапно. О, да, господин Броуди, сър

Джон наистина ще намери добра дума и добро дело за всекиго.

Броуди го изгледа презрително.

- Пфу! - пренебрежително изкриви той уста. - За какво ми говориш ти,

малоумно същество! Та ти не знаеш какво искам да кажа, нещастен червей!

Ти не разбираш.

Без да се унижава да обърне внимание на сломения вид на помощника си, той

се изкачи пак надменно и господарски в кантората, отново седна на големия

стол и като събра листовете на вестника пред невиждащите си очи, пошепна

тихо на себе си, подобно на човек, който любовно, но все пак сериозно

лелее някаква дълбока и съкровена тайна: "Те не разбират. Те не

разбират."

Цяла минута той гледа втренчено пред себе си, а дълбоко в очите му се

появи мътен блясък. После, с внезапно потръсване на главата и мощно

усилие на волята, той сякаш категорично отхвърли от себе си нещо, като че

ли се страхуваше, че то може да надделее; отърсвайки се като огромно

куче, той се овладя, забеляза вестника пред себе си и отново започна

спокойно и съсредоточено да чете.

- Мери, сложи чайника на огъня. Ще се върнем навреме, за да мога да дам

чай на Мат, преди да се срещне с Агнес - каза госпожа Броуди със стиснати

устни и строго изражение, надяна черните си ръкавици и добави:

- Наглеждай го да ври, ние няма да се бавим много.

Тя се бе облякла за едно от редките си излизания в града и никак не

приличаше на себе си с широкото черно палто к подобната на шлем шапка с

пера; до кея стоеше Матю, изправен вдървено и неловко в съвсем нов костюм

- толкова нов, че когато се движеше, крачолите му заставаха мирно като

войници, а ръбовете приличаха на саби, изправени за почест. Това бе

необикновена гледка за делничен следобед, сред седмицата, но случаят бе

достатъчно забележителен, за да оправдае и по-необикновени неща: на