Unknown - i 5669a7f8bc5fef14

огледало; после, когато тюлените воали на изпаренията надвиснаха над

бреговете, неясни сенки запълниха ниските места на ливадите, а земята

започна леко да изстива, като че ли топлината й се поглъщаше от осланения

въздух. Падащата мъгла заглушаваше всеки звук; настана пълна тишина,

докато чак след много време една пъстърва скочи някъде нагоре по реката и

тежко плесна във вира.

При този звук Мери бавно се раздвижи и тихо пошепна, съзнавайки

наполовина къде се намира:

- Денис, обичам те. Мили, скъпи Денис! Но вече е късно, много късно!

Трябва да си вървим.

Тя тежко вдигна глава, бавно размърда вкочанените си крайници и изведнъж

като мълния в съзнанието й нахлу споменът за баща й, за дома и, за това,

че е

тук. Тя скочи, уплашена, ужасена от себе си.

- О, какво направих! Баща ми! Какво ще стане с нас? - извика тя. - Лудост

е, че съм тук, в този вид.

Денис се изправи.

- Нищо лошо няма да ти се случи, Мери - опита се той да я успокои. - Аз

те обичам! Ще се погрижа за тебе.

- Тогава ме остави да си ида! Сълзи се стичаха по бледите й бузи. - О!

Трябва да съм в къщи, преди да се е прибрал, иначе цяла нощ ще стоя

навън. Няма да имам вече дом!

- Не плачи, мила Мери - замоли се той. - Мъчно ми е, като те гледам да

плачеш. Не е толкова късно... още няма единайсет часа! Пък и аз съм

отговорен за всичко, цялата вина е моя.

- Не! Не! Аз съм виновна, Денис. Не биваше да идвам. Не послушах баща си.

Само аз трябва да пострадам от това.

Денис обхвана с ръка разтрепераното й тяло и като я погледна отново в.

очите, каза твърдо:

- Ти няма да пострадаш. Мери! Преди да си идем, искам да разбереш едно:

обичам те. Обичам те повече от всичко. Аз ще се оженя за тебе.

- Да, да - изхлипа тя. - Само ме пусни да си отида! Трябва да си отида!

Баща ми ще ме убие! Ако не закъснее тази вечер, нещо страшно ще се случи

с мен... с двама ни.

Тя се втурна да тича нагоре по пътеката, като се подхлъзваше и се

препъваше в бързината, а той я следваше, опитвайки се да я утеши и

успокои, говорейки й най-ласкави нежни думи. Но макар че заслушана в

думите му Мери престана да плаче, тя продължи да тича и не проговори,

докато не стигнаха до края на града. Тук тя рязко се спря.

- Не идвай по-нататък, Денис - каза тя задъхано. - Толкова стига. Може да

го срещнем... баща ми.

- Но по пътя е тъмно - възрази той. - Страх ме е да те оставя сама.

- Трябва да си отидеш, Денис! Той може да ни види заедно.

- А тъмнината?

- Няма какво да се прави! Ще тичам по целия път.

- Ще те заболи, ако тичаш така. до в къщи, Мери. Толкова е тъмно. Пътят

сега изглежда съвсем пуст.

- Пусни ме! Трябва! - извика тя. - Сама ще си ида! Довиждане!

Тя докосна за последен път ръката му и побягна; фигурата й се стопи в

мрака и изчезна.

Денис се загледа в непрогледната тъма, като напразно се опитваше да следи

бързия й бяг, чудеше се дали да я повика, или да я настигне, вдигна ръце

объркано, сякаш я призоваваше да се върне при него, после бавно ги свали

и след дълго колебание се обърна мудно и пое печалния път към дома си.

В това време, подгонена от ужас, Мери с последни сили тичаше по пътя, па

същия път, по който така лекомислено бе преминала същата вечер. Струваше

й се, че оттогава за тези няколко часа е изминала цяла вечност от време и

преживявания. Немислимо беше тя, Мери Броуди, да бъде сама на улицата в

такъв час; плашеше я звукът от стъпките й в тишината, които отекваха

самотно като ново обвинение пред баща й, пред света, които високо

оповестяваха нейното безумие и падение. Денис иска да се ожени за нея! И

той трябва да е полудял - та той няма никаква представа за баща й и за

живота й в къщи. Отзвукът от собствените й стъпки й се подиграваше,

шепнеше й, че е безразсъдно от нейна страна да попада в такова положение,

караше самата мисъл за любовта й към Денис да изглежда мъчителна,

гротескна и абсурдна. Като приближи към къщи, тя изведнъж различи пред

себе си друга фигура и ужасното подозрение, че това може да е баща й, я

изпълни с няма тревога. Често той се връщаше от клуба едва след единайсет

часа, но понякога си идваше и по-рано. Настигайки постепенно непознатия,

безмълвно приближавайки към него, тя реши, че това трябва да е баща й. Но

изведнъж въздишка на облекчение се откъсна от устните й; тя разбра, че

пред нея е брат й и забравила всяка предпазливост, изтича задъхана към

него.

- Мат! О, Мат! Почакай! _ И като се хвърли към него, сграбчи ръката му