Unknown - i 5669a7f8bc5fef14

като удавница.

- Мери! - сепна се той рязко, сякаш не вярваше на очите си.

- Да! Аз съм, Мат, и слава богу, че си ти! Отначало помислих, че е татко.

- Но.. . Но защо си навън толкова късно? - извика той, уплашен и

изненадан. - Къде си била?

- Не ме разпитвай сега, Мат - изпъшка Мери. - Нека да влезем бързо, преди

да е дошъл татко. Моля ти се, Мат, миличък! Не ме питай нищо!

- Но какво си правила? Къде си била? - повтори той. - Какво ще си помисли

Мама?

- Мама ще си помисли, че съм си легнала или че чета в стаята си. Тя знае,

че често чета, когато те чакам; .

- Мери! Това е ужасна история. Не зная какво да направя. Срамота е да те

намирам на улицата по това време. - Той направи няколко крачки, после

изведнъж нещо му дойде наум и рязко се спря.

- Не искам госпожица Мойр да узнае за това. Това е позор! Такова скитане

на сестра ми може да ме злепостави пред нея.

- Не й казвай, Мат! Нека само да влезем. Къде ти е ключът? - настоя Мери.

Мърморейки под носа си, Матю се приближи до стъпалата на къщата. Мери

облекчено въздъхна, като видя, че резето на външната врата не е спуснато,

което означаваше, че баща й още не си е дошъл. Той отвори вратата.

Къщата беше тиха - никой не я чакаше, никой не я посрещна с укор или

обвинение. Като разбра, че излизането й като по чудо е останало

неразкрито, обзета от благодарност, Мери хвана брат си за ръка и те

безшумно се изкачиха по стълбите в тъмнината.

В стаята си тя дълбоко пое дъх и пипнешком се ориентира, чувствувайки се

сигурна в познатата й обстановка. Самият допир на близките й предмети я

успокояваше. Слава богу, сега беше в безопасност. Никой нямаше да узнае!

Тя свали дрехите си в тъмнината и пропълзя в леглото. Студените чаршафи

уталожиха трескавата й отпадналост, а меката възглавница галеше

измъчената й от болки глава. Горящото й изморено тяло се отпусна в

блажена забрава, разтрепераните клепачи се затвориха, свитите в юмруци

ръце се отпуснаха, главата се склони на рамото и след като последната й

мисъл се отправи към Денис, дишането и стана правилно и спокойно. Тя

спеше.

На другата сутрин Джеймс Броуди се пробуди, когато слънцето вече сипеше

лъчите си през прозореца. Той нарочно бе избрал тази стая в задната част

на къщата за своя спалня, тъй като с някакво животинско влечение обичаше

слънцето, обичаше ярките утринни лъчи да го събуждат, да проникват през

завивките в жадното му тяло, да го изпълват с чувство за сила и

великолепие. "Няма по-добро нещо от утринното слънце", обичаше да казва

той и това беше една от привидно дълбоките аксиоми от запаса му, които

той твърде често употребяваше в разговор и ги повтаряше с всезнаещ и

надут вид. "Утринно слънце - ето какво е нужно на човека! Може да нямаме

достатъчно, но в моята стая аз съм се погрижил да имам колкото се може

повече."

Той се прозина широко и с наслада протегна масивното си тяло, гледайки

доволно с премрежени, но зорки очи златния рояк прашинки, които плуваха

около него, после за момент премигна въпросително към часовника на

камината, чиито стрелки показваха само осем часа; като разбра, че има още

четвърт час да лежи, отпусна глава, търколи се на другата страна и се

гмурна в завивките като огромен делфин. Но скоро пак се надигна. Въпреки

красивата утрин, въпреки сочната миризма на вряща овесена каша, която

жена му приготвяше долу и която се издигаше нагоре и нежно гъделичкаше

обонянието му, в настроението му липсваше онова пълно задоволство, което

според него той трябваше да изпита.

Намръщен, сякаш търсеше причината за недоволството си, той се обърна и

изгледа вдлъбнатината от другата страна на голямото легло, което жена му

бе напуснала преди повече от час. Според реда в тази къща тя бе станала

по-рано, за да подреди всичко своевременно и да сложи закуската на масата

в момента, когато той слезе. Каква полза от такава жена за мъж като него,

помисли си той с отвращение? Тя можеше да готви, да пере, да чисти, да

кърпи чорапите му, да четка обувките му и дори да ближе обувките му, но

що за жена беше тя сега? Освен това след последната си бременност, след

като тя беше постоянно

болнава, слабовата и хленчеща, оскърбяваше грубата му мъжественост с

вялата си немощ и предизвикваше отвращението му с болнавостта си. Рано

сутрин, когато тя ставаше преди него и мислеше, че той не я наблюдава,

Броуди с крайчеца на окото си гледаше с погнуса как тя почти крадешком се